Скрит под качулката на пончото, капитан Гонсалес си пое дълбоко дъх. Не искаше никой - особено хората му - да долови очевидното му недоволство. Внимателно нагласи ремъка на рамото си. Карабината му се струваше два пъти по-тежка, откакто излязоха от Куско преди около осем часа.
- Трябва да се движим по-бързо - каза Гонсалес на лейтенанта.
- Хората вървят с цялата бързина, на която са способни - отвърна Капос, след като погледна през рамо. - Ако ги натиснем още повече сега, накрая ще се влачат.
Беше се наложило да предложи на Капос и войниците двойно заплащане, за да ги накара да оставят семействата си и да тръгнат в нощта в такова лошо време. Единственият, който не получаваше допълнително пари за експедицията, беше самият Гонсалес, но той бе решил, че след като се върне, ще си вземе няколко дни отпуска като компенсация за това екстремно и нежелано пътуване.
Капитан Гонсалес имаше опасения спрямо епископ Франсиско; външният вид и поведението на свещеника, макар и привидно спокойни, бяха силно тревожещи. В очите му имаше нещо, което Гонсалес не бе виждал през близо четиресетте си години на този свят - колкото и да му се искаше, не можеше да отрече червеното пламъче в зениците на епископа. Гледката бе нечестива, нямаше съмнение в това. Наред с това и онази стряскаща и необичайна предвидливост на свещеника - той знаеше неща и отправяше трудни за разбиране заплахи, сякаш можеше да вижда в бъдещето и знаеше какво ще се случи и защо.
Само мисълта за проблясващите очи на епископа предизвикваше физическа болка у Гонсалес и той откри, че се мръщи в най-необичайни моменти. Трудно можеше да опише симптомите дори на себе си. Гадното усещане, което стискаше главата и гърдите му, сякаш е попаднал между яки въжета, които продължаваха да се увиват и затягат все повече. Стомахът му сякаш се беше свил на топка - същото чувство бе изпитал като момче, когато му казаха, че дядо му е умрял. Как беше възможно външният вид на свещеника да предизвика подобна реакция? Именно болката беше накарала Гонсалес да остави семейството си и да излезе в дъжда и мрака на студената нощ, а не лоялността му към Църквата или военната униформа на гърба му.
Състоянието му подхранваше интересна реакция, за която си даваше много добре сметка - когато най-сетне настигне Хайръм Бингам и белия чужденец Уилсън Даулинг, Гонсалес възнамеряваше да излее яростта си върху тях. Студените мокри дрехи полепваха по кожата му; Капитанът нагласи пушката и за пореден път си представи как забива приклада на оръжието в лицето на онзи Уилсън Даулинг. Именно загадъчният чужденец беше причината да е тук. Капитанът по принцип не си падаше по насилието, но в този случай възнамеряваше да получи възмездие за положението, в което го бе поставил Даулинг. Таеше в себе си напразната надежда, че след като изпълни задачата си, мистериозната болка, сковаваща тялото му, най-сетне ще изчезне.
Планинските водачи водеха Гонсалес и хората му внимателно по коварната стръмна пътека. Поне трима от войниците му паднаха по задник в калта, но Гонсалес не се трогна.
- Мислете за допълнителните пари! - извика им той.
Някъде в далечината бучеше придошла река. Звукът означаваше, че приближават планините и бараката край железопътната линия, в която Бингам и Даулинг трябваше да прекарат нощта - епископ Франсиско бе предсказал, че чужденците ще се крият именно там. Ако не бяха в бараката, Гонсалес щеше да е изиграл ролята си и войниците щяха да са свидетели на усилията му да изпълни заповедта на епископа. Така или иначе, той и хората му скоро щяха да тръгнат обратно към дома.
- По-бързо! - извика капитанът. - Колкото по- бързо заловим белите чужденци, толкова по-скоро ще се приберем в Куско!
12.
Андите, Перу
50 км северозападно от Куско
05:15 ч.
17 януари 1908 г.
Беше малко след пет сутринта, когато пълният мрак на нощта най-сетне започна да отстъпва. Уилсън не беше спал повече от петнайсет минути наведнъж, толкова много се тревожеше. Веднага щом видя най-слабите признаци на зазоряване, той стана, облече сухите си дрехи и започна да се готви за път. През първата част на нощта в бараката беше топло, докато огънят не догоря и мразовитият въздух отвън проникна през тънките дървени стени. След това студът се настани за остатъка от нощта, както правеше винаги в близост до покритите с лед планини дори и през лятото. Предимно северни ветрове духаха право над ледените върхове на планините и разреденият въздух беше студен почти до точката на замръзване. През лятото разликата в температурите през деня и нощта можеше да достигне до трийсет градуса.