Капитан Гонсалес свали пушката от рамото си и за момент си помисли дали да не я насочи към Омпета. Знаеше, че чистокръвните индианци гледат отвисоко на мелези като него. Но дълбоко в себе си знаеше също, че старецът е абсолютно прав. Гонсалес потисна желанието си да реагира, опря пушката на стената на бараката и кимна към вратата.
- Запалете огън и нахранете хората. - Той посочи двете отворени раници на пода. - Дайте на всеки войник по две дози уиски за положените усилия. Това ще повдигне духа им.
Лейтенант Капос отдаде чест.
- Ще се погрижа незабавно, капитане.
14.
Андите, Перу
„Хайръм Бингам експрес"
65 км северозападно от Куско
15:30 ч.
17 януари 2014 г.
Локомотивът пуфтеше бавно напред и се спускаше през гори и високи гранитни скали към река Урубамба. Във вагон-ресторанта искрящите сребърни прибори леко се изместиха върху бялата покривка, когато влакът направи поредния завой. Все още валеше силно и видимостта бе намаляла само до няколко десетки метра. Образувалите се от конденза капки бавно се стичаха по стъклото на прозореца.
Хелена беше наметнала суха кърпа на раменете си и пиеше втора чаша чай с кока. Когато с Чад се върнаха във влака, персоналът и останалите пътници проявиха доста голям интерес към тях. Екскурзията на двете в проливния дъжд им даваше повод да задават въпроси - последното, което желаеше Хелена. След видението с Уилсън в бараката тя искаше само да седи тихо и да размишлява какво се бе случило и защо. За да обезкуражи желаещите да говорят с нея, тя си сложи слушалките, но не пусна музика.
Чад се върна от тоалетната преоблечена в анцуг и туристическо яке. Беше станала вир вода от дъжда и щръкналата ѝ коса беше още влажна. Тя седна на мястото си точно когато Пабло се канеше да захапе един шоколадов еклер.
- Не бива да ядеш това - каза Чад.
Пабло погледна еклера, после нея.
- Защо?
Хелена неволно се заслуша.
Чад посочи шоколадовия сладкиш.
- Когато погледнеш еклера, виждаш удоволствие. А аз виждам болка. - Тя кимна. - Това са около триста калории, предимно захар, без хранителна стойност. Ще трябва да тренираш енергично трийсет минути, за да ги изгориш. - Тя отвори раницата си и извади голяма консерва риба тон в изворна вода. - А това е протеин. - Чад отвори консервата и от нея лъхна миризмата на риба. - Ако нещо е вкусно, като цяло е вредно. Не е зле да го запомниш.
Пабло поднесе еклера към устата си и отхапа голямо парче.
- Обичам еклери - каза той с пълна уста. - Любими са ми.
Хелена беше доволна, че е видяла отново лицето на Уилсън. Неволно се усмихна, когато си го спомни от видението си, седнал пред буйния огън по долни гащи, метнал мокрите си дрехи на гредите на тавана. Ама че интересна гледка представляваше. Целият епизод бе продължил двайсетина секунди, поне според преценката ѝ. Разговорът, който Уилсън водеше с хилавия мъж, изглеждаше разгорещен, ако се съди по изражението и жестикулирането му. За съжаление не можеше да чуе какво си казват. Хелена определено бе виждала някъде хилавия мъж и беше само въпрос на време да си спомни къде.
Според Пабло железопътната линия била построена в самото начало на миналия век. Във видението ѝ бараката беше съвсем нова. Съдейки по дрехите на Уилсън, консервите, навитите ръчно цигари и пушката „Спрингфийлд“, случката се развиваше преди доста време. Уилсън със сигурност отново бе пътувал в миналото. По външния му вид си личеше, че е видял и преживял много от последния път, когато бяха заедно. Струваше ѝ се странно очевидно, че е страдал, но не можеше да бъде сигурна в нищо отвъд това.
„Чудно ми е дали и аз му липсвам толкова, колкото той на мен“ - помисли си тя.
Кимна на себе си. Решението ѝ да дойде в Перу вече беше оправдано. Повечето хора биха се усъмнили в здравия си разум, ако получат виденията, които бяха изпълнили съзнанието ѝ в бараката, но Хелена не изпитваше подобни съмнения. Тя знаеше, че Уилсън не е обикновен човек и че връзката ѝ с него е един вид съдба.
Уилсън неведнъж ѝ бе казвал, че цялото време съществува едновременно. Беше използвал термина „холографска вселена“, за да ѝ го обясни. „При формирането на космоса, милисекунда след Големия взрив, когато се появили всички неща, във вселената била изхвърлена паяжина от много мощни енергийни тръби, нареченикосмически струни. Именно тяхната енергия е ядрото на всяко измерение. Космическите струни позволяват съществуването на четвъртото измерение, а също и пътуването във времето.“