Чад се дръпна с неохота и изгледа пътниците в предната част на вагона, които пък не сваляха очи от нея.
- Историята на онази постройка е много мрачна - каза дон Ерависто, докато разкопчаваше копчето на сакото си и настаняваше тежкото си туловище на стола. - Имаме много за обсъждане.
Той щракна с пръсти и един сервитьор се втурна по пътеката, сякаш животът му зависеше от това.
- За мен джин с тоник. И малко кашу - каза дон Ерависто и погледна към Хелена. - Да, разбира се... ще имате нужда от още един чай с кока. Не се безпокоите, сеньорита, главоболието ви скоро ще мине. Най-сетне се спускаме в Свещената долина. С намаляването на височината ще намалее и пулсирането в слепоочията ви.
15.
Андите, Перу
65 км северозападно от Куско
15:02 ч.
17 януари 1908 г.
Хайръм изстена и се подхлъзна за пореден път. Уилсън се принуди да се върне, за да му помогне да стане. Този път американецът остана да лежи в калта и високата трева между две огромни канари, чакайки Уилсън да го изправи на крака.
- Трябва да се върнем в Куско - повтори той, докато Уилсън го теглеше. - Няма смисъл да продължаваме в това време без никаква храна и припаси!
През първия час двамата бяха вървели по железопътната линия между отвесните гранитни скали, спускайки се към обраслата с дървета долина на Урубамба. Ситният дъжд не престана през цялото време. Уилсън бе решил да вървят покрай траверсите, защото се ходеше по-лесно и беше малко вероятно да оставят диря, която лесно може да се проследи. Мина цял час, преди да се спуснат под облаците, и сега видимостта беше по-добра, макар да си оставаше невъзможно да видят покритите с ледници върхове, които несъмнено се издигаха над тях от всички страни.
Докато се спускаха към долината и височината намаляваше, Уилсън определено се почувства по-добре и дишането му стана по-леко. Железопътната линия беше свършила на един стръмен участък на около километър и половина назад. Предположи, че строителството ѝ е било прекратено за дъждовния сезон, когато работата в стръмните клисури и урви беше трудна. Работниците сигурно щяха да се върнат най-рано през април, когато дъждовете започнат да намаляват и нивото на реките спадне отново.
- Събуй се - каза Уилсън и посочи десния крак на Хайръм.
- Няма да се събувам! - отвърна Хайръм.
Уилсън извади ловджийския си нож и посочи крака му с върха на блестящото острие.
- Обувките ти не са подходящи за ходене по мокри камъни и кал. Дай ми ги.
- Трябва да се върнем в Куско - за пореден път каза Хайръм. - Знам едно чудесно местенце, където можем да опитаме местна бира - или поне перуанска бира - и да си напълним стомасите с чудна зеленчукова супа.
Уилсън чуваше далечния рев на реката на северозапад - какофония, която се надигаше от долината към тях.
- Чуваш ли това? - попита той и вдигна ръка към ухото си.
- Река - отвърна Хайръм. - При това голяма, ако се съди по грохота.
- Щом стигнем реката, пътеката става много по-лесна. Дай ми обувката. Ще ѝ изрежа грайфери на подметката, за да стъпваш по-сигурно.
- Колко по-добра ще стане пътеката? - попита Хайръм.
- Нататък е отлична.
Дъждът започна да се засилва и отново се спусна сива мъгла. Уилсън се зачуди как ще замъкне Хайръм до Вилкапампа през гъстата джунгла и нагоре по стръмните скали. Пътеката далеч не ставаше по-лесна - а доста по-трудна.
Хайръм седна на една гранитна канара, която очевидно се бе откъртила от скалите над тях и бе паднала в гората.
- Това е най-лошото пътуване, на което съм бил, знаеш ли? - измънка той, докато развързваше връзките. - Помириса обувката си и я подхвърли към Уилсън. - Не смърди чак толкова... Изненадан съм.
Извади кесията си с тютюн. Загледан в стръмно спускащата се джунгла от двете им страни, той умело сви цигара с мокрите си ръце под прикритието на широкополата си шапка.
- Свещената долина, значи? Не ми се вижда нещо особено.
С помощта на острия си нож Уилсън започна да дълбае подметката, като внимаваше да не я пробие.
- Местните индианци са от племето кампа. Казват, че били пълни диваци.
- Това е информация, която не бих отказал,предида убият магаретата ми. - Хайръм погледна с отвращение през рамо нагоре по пътеката, която се виеше в далечината и накрая изчезваше в облаците. - Горкият малък Диабло.
- Изобщо не трябваше да оставаме за закуска - каза Уилсън. - Прекалено се забавихме.