- Трябва да стигнем до реката преди тях - каза той. - Ще се наложи да се движим бързо. Ще се справиш ли?
Хайръм приклекна, сякаш очакваше всеки момент от джунглата да полетят копия.
- Сигурен ли си, че не можем да им окажем отпор тук?
- Категорично не... те са на по-високо. Ако ни нападнат десет воини, един „Спрингфийлд“ няма да може да ги спре. - Уилсън посочи към реката и се затича.
- Дано да знаеш какво правиш! - извика Хайръм.
- Ако цениш живота си, по-добре си пести дъха.
Уилсън скочи между две канари и през малко дере, обрасло с храсти. Гледаше да избира път, който Хайръм да може да следва без много трудности.
- Никога не съм бил много добър в тичането - изпуфтя Хайръм. - Аз си падам повече по спринтовете.
Уилсън поддържаше постоянно темпо и въпреки стоновете, които се чуваха от време на време зад него, беше доволен, че Хайръм не изостава. Теренът беше доста тежък и той трябваше да е сигурен, че не е сбъркал и не е тръгнал по пътека без изход. Често се оглеждаше нагоре към скалите - усещаше, че ги наблюдават, но не можеше да различи нищо през гъстата гора. Виждаше единствено бамбукови гъсталаци, примесени с тучни зелени листа с всякакви размери и нюанси.
С всяка крачка ревът на Урубамба ставаше все по-зловещ.
Изглеждаше странно, че местните ги следят от хребета - със сигурност щеше да им е по-лесно да ги последват направо в долината. Първо бяха откраднали и убили магаретата им, а сега ги преследваха през доста труден терен.
Хайръм започна да изостава и Уилсън го подкани да побърза.
- Още малко, Хайръм.
Надяваше се, че реката всеки момент ще се появи пред тях.
16.
Андите, Перу
65 км северозападно от Куско
15:25 ч.
17 януари 1908 г.
Беше приятно да тичаш целенасочено, да усещаш как влажният въздух влиза и излиза от дробовете ти. Мускулите на Акла горяха, докато се движеше бързо през гъстата джунгла, гърдите ѝ се повдигаха с всяка глътка въздух. Усещаше болка от невероятното усилие, но тя ѝ харесваше - много ѝ харесваше. Отпред между дърветата и висящите лиани се стелеше струйка мъгла, която бе пръсната от жената воин кечуа, тичаща пред нея. Акла усещаше прохладните дъждовни капки по кожата си, докато прескачаше без усилие някакво паднало дърво, приземяваше се меко на камъните и без да наруши темпото, продължаваше напред, директно зад партньорката си девица.
Отдясно от време на време зърваше долината. Скоро щяха да настигнат двамата бели, които следваха. Те се бяха измъкнали към реката, докато Акла и воините се мъчеха да ги прилъжат към южните гори, като измъчваха магаретата им, но белите не се хванаха на въдицата. Когато Акла осъзна, че страхливците са избягали, беше твърде късно да се втурнат след тях, защото капитан Гонсалес и войниците му се появиха на откритата равнина точно когато мъглата се вдигна. Акла не можеше да рискува те да ги видят и затова бяха принудени да се спотаят в сенките на гората.
Ако зависеше от Акла, щеше да завърже сражение с войниците. Но дори само един от тях да се измъкне, тайната на Девиците на слънцето щеше да бъде разкрита, а такьв риск не си заслужаваше.
„Ние сме като духове в нощта“ - такива бяха мъдрите думи на жрицата Мамакона Кай Пача, която бе обучавала Акла, откакто се помнеше. Девиците на слънцето не рискуваха - те действаха само когато можеха да са сигурни в резултата. Залогът бе твърде голям, за да постъпват другояче. И така беше вече близо петстотин години и със сигурност щеше да си остане през следващите петстотин.
Докато заобикаляха по дългия път, Акла и воините ѝ изгубиха много време. Слънцето достигна зенита си в дъждовното небе, преди съгледвачите отново да хванат дирята на белите. Отначало бяха вървели покрай железопътната линия към реката, след което следите им навлизаха в Свещената долина, каквито бяха опасенията на Акла от самото начало. Би трябвало да убие белите, докато спяха, но бе променила решението си. Защитата на долината от неканени гости беше основната ѝ отговорност, както е и на предшествениците ѝ от много поколения насам. Девиците на слънцето бяха отблъснали могъщите сили на вицекраля Толедо с брутално коварство и потайност; обучението ѝ налагаше, че не може да има място за съчувствие. Сестрата на Акла Виване глупаво се бе предала на женските си желания и съдбата ѝ беше решена. Акла нямаше да се поколебае отново - от тук нататък действията ѝ щяха да са решителни и безжалостни.