Единственото, което имаше значение сега, бе да спре белите мъже, преди да са стигнали буйните води на Големия говорещ. Щом разполагаха със знанието как да открият и влязат в Свещената долина - долина, която не съществуваше на никоя карта - то може би знаеха и за внушителния висящ мост, който пресичаше стръмната клисура в най-високата част на реката. И през цялото време те водеха капитан Гонсалес към свещените земи на Вилкапампа - макар да не беше сигурна каква бе причината и той да ги преследва.
Акла тичаше зад Сонтане, своята девица партньор от самото ѝ раждане, като повтаряше всяка нейна стъпка и движение. Носеха се в съвършен синхрон нагоре и надолу през гората, която се притискаше към отвесните стени на долината. Вярата на Акла в Сонтане бе безусловна - тя беше невероятно умел и грациозен воин. Това, че я следва, означаваше, че може да мисли за стратегията и за други неща, докато Сонтане взема решения как да се придвижват най-добре през хлъзгавата джунгла. Двете жени тренираха заедно, откакто бяха проходили, и бяха определени за двойка поради идеалната си генетична съвместимост. Бащите им бяха избрани така, че да им дадат еднаквия ръст, сила и координирани действия; коварството, мъдростта и твърдостта на характера бяха качествата, на които биваха обучавани. Акла и воините ѝ бяха закрилниците на Свещената долина и работата им бе да спрат настъпването на обкръжилата ги цивилизация колкото се може по-дълго - железопътните линии и телеграфа, както и изследователите, които всяка година се опитваха да проникнат в тези безценни земи на инките.
Всички Девици на слънцето бяха разделени на идеални двойки. Непосредствено зад тях бяха Поликс и Сепла - чуваше стъпките им. Най-отпред водеха Ореле и Илна. От време на време виждаше сплетените им коси, докато се движеха бързо през гората на двайсет крачки пред тях. Всички носеха плътно прилепващите нагръдници на бога слънце Инти, с къс лък и кожен колчан на голите гърбове. На дясното им бедро имаше остър като бръснач меч в ножница от кожа на пума. Общо четиринайсет воини тичаха покрай стената на долината, всички идеално тренирани, свещени защитници на инките, най-добрите воини, които бе виждал някога светът, пазители на древния град Вилкапампа и неговите съкровища, закрилници на Куба на инките.
Сонтане направи бърза крачка и скочи високо, извивайки гръб, за да прелети на по-голямо разстояние, и се приземи от другата страна на оголената скала. После направи гигантска крачка, хвана се за надвиснал клон и се прехвърли над отвесна пропаст. Акла я последва без колебание, вярата в партньорката ѝ бе абсолютна.
Докато тичаше, си помисли отново за високия бял мъж с искрящите сини очи. Всеки момент щяха да настигнат него и кльощавия му спътник. Беше ѝ любопитно да види отново синеокия, за да може да го разгледа, макар и от разстояние. Той я интригуваше по начин, който ѝ бе непознат досега. Отчаяно ѝ се искаше да разбере защо не бе наредила да го убият през нощта. Не беше просто защото е чужденец - беше виждала много чужденци през живота си. Поне трийсет пъти беше ходила в Куско и Олайтантамбо, за да бъде сред „цивилизования“ свят, както обичаха да се наричат. Влизането в градовете беше част от обучението ѝ, продиктувано от необходимостта да разбират своя бързо развиващ се враг. Но при всичките си пътувания никога не бе виждала човек като синеокия - начина, по който се бе появил пред нея, крачещ целенасочено през Пласа де Армас в дъжда, кройката на дрехите му, начина, по който стоеше шапката на главата му, решителното му изражение.
У него имаше нещо различно - някакво разбиране в погледа, което Акла беше виждала само у най-мъдрите от Девиците жрици.
Отпред Ореле цъкна веднъж с език и всички Девици воини веднага разбраха какво означава сигналът ѝ - движеха се успоредно на двамата бели. Точно навреме. Долината беше далеч под тях и гъстата растителност ги скриваше идеално - можеха да минат високо отгоре и да продължат по трудната пътека, за да са сигурни, че ще стигнат първи до Големия говорещ.
Докато зелените листа прелитаха покрай нея, Акла виждаше двамата мерзавци долу. Любопитството ѝ надделя и тя поглеждаше към тях при всяка възможност. Синеокият държеше обувката на кльощавия и дълбаеше жлебове в подметката ѝ с ножа си. Дори от това разстояние си личеше, че е висок и плещест мъж. Много от златотърсачите, които навлизаха в Андите, бяха вдъхновени и жилави хора, но този беше изключение.
В гъстата растителност Акла изгуби чужденците от поглед. Сонтане направи труден скок и се завъртя в пълен кръг във въздуха, за да избегне гъстия бамбук, през който бе невъзможно да се премине. Акла направи същото - скочи и извъртя тялото си. Двете се приземиха грациозно една след друга и продължиха през мокрите папрати. Навсякъде около тях наклонените дървета бяха обрасли с мъх, а земята под тях беше мека пръст и торф.