17 януари 1908 г.
Пръски от буйните бързеи хвърчаха над гъстата растителност към високите отвесни скали. Идеалният сияен диск на слънцето едва се виждаше през зловещата мъгла. Всеки път, когато си поемаше дълбоко дъх, Уилсън усещаше как влагата във въздуха изпълва дробовете му.
Грохотът на Урубамба беше зашеметяващ. Уилсън усети трепет в стомаха си, толкова свирепа бе силата на реката. Стените на Свещената долина бяха много стръмни и назъбени от северната страна, но на юг, където бе видял следващите ги фигури, наклонът беше по-малък и той реши, че ще е сравнително лесно да се спуснат в долината, ако това е целта на преследващите ги. За щастие малкият поток, който течеше през средата на долината, бе придошъл и беше широк шест метра, като осигуряваше поне още едно препятствие, което преследвачите им трябваше да преодолеят.
Хайръм не беше казал нито дума през последните десет минути - беше твърде задъхан, за да говори. Заплахата да бъде пронизан от копие го бе мотивирала чудесно, но започваше да се уморява и бузите му бяха зачервени като цвекло. Въпреки че Уилсън го подканваше да зареже пушката, той беше метнал оръжието на рамо и то се люшкаше непрекъснато и пречеше на движенията му.
- Кажи ми, че остава още малко - изстена Хайръм. - Моля те!
Думите тъкмо се отрониха от устата му, когато високата растителност сякаш се отдръпна и двамата се озоваха пред река Урубамба в цялото ѝ страшно великолепие. Нямаше листа, които да спират звука и грохотът на разбеснелите се води бе оглушителен. Реката беше широка най-малко трийсет метра, отсрещният бряг се губеше в мъглата. Гневните порои се носеха надолу по долината, наклонът беше толкова очевиден, сякаш всичко се бе килнало настрани. Уилсън никога не бе виждал толкова бурна река, с колони кипнала пяна, полетяла към небето като някакъв гигантски прибой, разделени от по-бавно течащи води там, където дълбочината бе по-голяма. Покрай тях прелетя ствол на дърво, подмятан от бързеите като клечка и носен от водата по-бързо, отколкото можеше да тича човек. Огромного дърво заедно с корените внезапно изчезна от поглед, след което се натъкна на някакво подводно препятствие. Приглушеният удар на дърво в камък отекна от дълбините и превърнатите в трески остатъци от дървото, не по-дебели от човешка китка, излетяха от бялата вода. Съдейки по течението, коритото на реката бе покрито с огромни канари, нападали в долината през хилядолетията.
- И сега какво? - попита Хайръм. - Не можем да пресечемтова.
Уилсън посочи.
- Напротив, можем.
Високо горе, между стръмните стени на долината, едва се виждаха отпуснатите лиани на стар въжен мост на инките.
Хайръм присви очи.
- Майтапиш се!
- Наричат го Моста на кондора - каза Уилсън. - Тук е от стотици години и е превел успешно безброй пътници над реката.
Хайръм се изсмя.
- Но не и този пътник!
Заради мъглата не можеше да се види колко високи са скалите, но Уилсън знаеше, че се издигат нагоре на десетки метри. Мостът на кондора беше само на трийсет метра над реката и силно се огъваше по средата, оплетените лиани почти докосваха разпенената вода. Фактът, че старият висящ мост все още е на мястото си, беше огромно облекчение, но Уилсън щеше да вземе окончателното си решение само след внимателен оглед. От другата страна на реката имаше джунгла, известна като „гората на облаците“ - дом на невероятно биологично разнообразие, където на един квадратен километър имаше повече видове, отколкото на всяко друго място на света със същата площ.
- Трябва да стигнем дотам - каза Уилсън и тръгна напред.
- Няма начин да пресека този мост! - запротестира Хайръм.
Уилсън не спря.
- Преследват ни, Хайръм. Нямаме друг избор.
Той огледа стените, водещи до Моста на кондора.
Около тях имаше поредица тъмни гранитни пластове, редуващи се с пластове по-светла утаечна скала. Катеренето щеше да е предизвикателство, но не и невъзможно. Когато двамата приближиха отвесните каменни стени, различиха в тях груби стъпала, образуващи пътека, която лесно можеше да се следва.
През цялото време Уилсън очакваше засада, а ето че по земята не можеше да види пресни следи - никакви отпечатъци в калта, никакви счупени клонки или листа, мекият зелен мъх си беше непокътнат по камъните.
Докато изкачваше каменното стълбище, Уилсън си помисли за инженерите и строителите, изсекли тези стъпала преди стотици години. Всичко в империята на инките си имаше цел. Живели са в хармония със света около тях, имали са отлични познания за звездите и сезоните, за планините и дъждовете. Културата им е била високоразвита в много отношения. Знаели са как да засаждат и торят растения така, че да не изтощават почвата, изчерпвайки даващия живот азот. Разбирали са химията на вещества като хинина и кокаина, както и въздействието им. Майстори архитекти успели да терасират и най-стръмните планински склонове, за да могат да засаждат и поливат земеделските си култури. Заради познанията им за зърнените храни и одомашняването на планинския еквивалент на овцете и козите в този район - ламите - техният свят бил свят на изобилие. И с това познание дошли владетелите, създали закони и ефективна администрация и бюрокрация, така че нито един слуга в света на инките да не гладува. Комуникационната им система обхващала четирите краища на империята им - света на четирите сую ( Регион в империята на инките. - Б. ред.) . Четирите части на света на инките били разделени от две прави линии, минаващи през Куско - „пъпа на света“. Едната минавала от северозапад на югоизток, а другата от североизток на югозапад. Северните райони се простирали от Еквадор до Бразилия, а южните - по цялата дължина на Чили. По време на разцвета си империята обхващала над два милиона квадратни километра с милиони поданици.