Инките смятали себе си за най-развития и високопоставен народ на земята. За тях всички други били диваци и варвари. Тяхната империя била „светът“ и всичко, което можел да предложи той. Боговете изпратили владетелите на инките на земята да разпространяват цивилизацията и културата сред всички - тяхно задължение било да завладяват по-нисшите народи и да ги асимилират в лоното на империята си. Създали военна машина, нямаща равна на себе си в Южна Америка, и обучавали десетки хиляди воини на върховна дисциплина. Абсорбирали всички нисши племена на Андите - и ако победените не се покорявали, инките ги избивали, докато не постигали резултата, който искали. Светът им имал брутална и жестока страна, изискваща подчинение на всяка цена. Владетелят на инките бил всесилен и всяка негова дума се смятала за божествена.
Уилсън си представи шока, който е преживял владетелят, когато в земите му пристигнали шепа испанци и сринали всичко, градено в продължение на повече от петстотин години. Инките никога не били виждали коне, нито неща като бляскавите нагръдници и шлемове на конкистадорите, да не говорим за невероятната мощ на техните мускети и качеството на стоманените им мечове. Направили грешката да повярват, че брадатите европейски нашественици са потомци на самите богове, равни на собствения им владетел. И това погрешно доверие им струвало всичко.
И въпреки това кракът на нито един испанец така и не стъпил на пътеката, по която сега вървяха Уилсън и Хайръм. Инките може и да не победили нашествениците, но успели да крият земите на Вилкапампа в продължение на стотици години, което само по себе си беше забележително постижение.
Пратениците им, носещи съобщения между Куско и северните провинции, използвали това каменно стълбище. Стъпалата навремето били изсечени с остри ръбове, но годините и постоянните дъждове взели своето. Някогашната слава на стълбището бе помръкнала досущ като цялата империя на инките - можеш да видиш структурата ѝ, но не и онова, което е била преди.
Уилсън беше изненадан колко лесно е да вървят по изтритите стъпала. На места цели части от отвесната стена бяха срязани, за да бъде изкачването по-лесно. След като излязоха през един отвор в скалата, ревът на Урубамба отново привлече вниманието му. Гледката беше невероятна, също като страховития грохот, вървящ с нея.
Стълбището свършваше на тераса и пътеката минаваше право през шестметрова стена от отвесен гранит. Висящият мост над реката със сигурност се намираше от другата страна. Гъста бяла мъгла висеше в процепа между стените и правеше невъзможно да се види какво има оттатък. Зловещият рев на Урубамба отекваше около тях.
Това беше идеалното място за засада. Хайръм не гледаше къде ходи и се блъсна в гърба на Уилсън.
- Извинявай - изпухтя той. Беше останал без дъх от катеренето и лицето му бе цялото зачервено. - Няма да стъпя на онзи мост - заяви той, дишайки тежко. - Видя ли го? Направен е от... тънки стари лиани! Мисля, че е време... да се връщаме в Куско. - Той посочи с палец назад.
Уилсън постави ръка на рамото му.
- Мостът е безопасен, уверявам те.
Погледна назад към Свещената долина и забеляза необичайно движение във високата трева от другата страна на реката. Беше очевидно дори от това разстояние. Когато не е породено от естествени стихии като вятъра и дъжда, всяко движение в гората изпъква ясно на фона на всичко останало. Уилсън присви очи през мъглата, за да се увери, че това не е просто някое диво прасе или друго животно, опитващо се да прекоси водите. Изведнъж видя движение най-малко на пет места. Сърцето му се разтуптя бясно и той клекна и дръпна Хайръм да клекне до него.