Жените правеха всичко по силите си да останат на място, докато Акла реши дали да се втурнат напред, или да отстъпят. Тя знаеше, че не могат да използват лъковете си, защото със сигурност щяха да изгубят равновесие. Мостът се люлееше по-силно и дори само да стоят на него беше трудно.
Погледът на Акла отново срещна този на синеокия, както преди, когато сякаш я беше избрал от тълпата на Пласа де Армас. Изражението му бе решително, челюстите стиснати, очите му гледаха спокойно.
„Как е възможно да е оцелял от отровата?“
Беше очевидно, че ще среже оставащия парапет. Неизбежно беше. Само едно замахване на блестящото острие и животът ѝ и животът на верните ѝ воини щеше да приключи след бурните кафяви води на реката долу. Париакака щеше да има последната дума.
21.
Андите, Перу
75 км северозападно от Куско
17:15 ч.
17 януари 1908 г.
Дълбоко усещане за топлина се излъчваше от слънчевия сплит на Уилсън до върховете на пръстите на ръцете и краката му - резултат от командата за изцеление. Беше му нужен само миг да разбере, че улучилата го стрела е била потопена в отрова, и въпреки това едва не закъсня да активира командата, която го спаси на косъм от мъчителна смърт. Още няколко секунди и всичко щеше да е приключило.
Уилсън обърна ножа си към останалия въжен парапет и се приготви да среже лианата, увита около дебелия каменен стълб. Ако жените воини направеха една крачка напред или посегнеха за лъковете си, щеше да е принуден да нанесе удара и да ги запрати надолу към смъртта им. Без да откъсва поглед от водачката им, Уилсън си спомни къде е виждал тези лешникови очи. Беше същата жена, която го бе наблюдавала изпод качулката на тъмното си наметало, сгушена сред тълпата на Пласа де Армас. Очите ѝ се бяха запечатали в паметта му.
Жената изглеждаше зашеметяващо и да я види открита надминаваше дори неговите очаквания за красотата ѝ. Косата ѝ беше гъста и черна, вързана на плитка. Лицето ѝ бе четвъртито, с високи скули и фини вежди. Изражението ѝ бе на мрачна решимост и разбиране, сякаш тя също го беше познала. Тялото ѝ не можеше да се сравни с нищо, което бе виждал досега - смуглата ѝ кожа беше гладка и съвършена, раменете и гърдите ѝ се издуваха, както и мускулестите ѝ бедра. Представляваше невероятна гледка с прилепналия си бронзов нагръдник, тежките бронзови гривни и простата кожена пола с меч на бедрото. Напълно разбираемо бе, че видът на такова прекрасно създание лесно би разсеял всеки противник. Колкото и изумително да изглеждаше, другите три жени воини зад нея бяха също така поразителни - дори тромавите им опити да запазят равновесие на люлеещия се мост не можеха да помрачат красотата им.
Хайръм Бингам, който лежеше на мокрите камъни в краката на Уилсън, се размърда и изстена.
- Ох... главата ми. - Той бавно отвори очи и се огледа. - Какво, по дяволите? - Трескаво посегна за пушката си и заопипва наоколо, като в същото време се мъчеше да осъзнае къде е.
Хайръм се надигна в седнало положение и се огледа отново.
- Няма да пресека тази река - изстена той, докато сваляше шапката си и търкаше очите си като дете след дълбок следобеден сън. - Къде е пушката ми? - попита, обхванат от паника.
Уилсън приближи ножа до въжето и посочи над главите на жените, давайки им знак да отстъпят, ако не искат да среже и този парапет.
- Нападат ни от двете страни! - извика уплашено Хайръм.
- Спокойно - отвърна Уилсън. - Добре сме.
Хайръм отново се обърна в опит да разбере къде е.
- Пресякохме реката и сме от северната страна - каза му Уилсън, без да откъсва поглед от водещата амазонка.
- Къде се е дянала пушката ми, по дяволите?
- Ето там. - Уилсън посочи каменните стълбове на висящия мост от другата страна на каньона. - Наложи се да те пренеса.
- И си зарязал пушката ми?
- Ако беше останал да се биеш, вече щеше да си мъртъв - рече Уилсън.
Хайръм бавно се изправи на крака. На лицето му се изписа дълбока почит.
- Това ли са жените воини, които ни гонеха? Онези, които убиха магаретата ми?
Уилсън кимна.
- Оттук не изглеждат толкова корави. - Хайръм разтърка врата си там, където Уилсън му беше направил нервен блок, за да го просне в безсъзнание. - Никой няма да ми повярва, когато разкажа, че в Перу има воини амазонки. Жени, за бога, насред Андите. Ще ме помислят за побъркан.
Междувременно Акла и воините ѝ бавно се оттегляха, стъпвайки предпазливо нагоре по трийсетградусовия наклон към южната страна на реката. Само с едно-единствено помощно въже беше трудно да се придвижват, тъй като Мостът на кондора се люлееше под общата им тежест и раздвижения от реката въздух.