- Имаш рана на крака - каза Хайръм и посочи кръвта, течаща отзад по левия крачол на Уилсън. После видя окървавената стрела на камъните. -Улучили са те? Коварни малки кучки! Мен ако питаш, срежи въжето и остави убийците на магарета да паднат в реката.
Хайръм се наведе да вдигне стрелата.
- Не я докосвай! - излая Уилсън. - Отровна е.
- Тогава как още си жив? - подигравателно попита Хайръм.
- Остави я на място!
- Не е отровна - каза Хайръм и уверено докосна дръжката, за да я огледа по-внимателно. - Виж само изработката, наистина е...
Уилсън се извъртя към него, грабна стрелата и я метна през ръба на скалата.
- Това пък защо го направи? - изстена Хайръм. - От върха щеше да стане фантастичен сувенир!
- Защо не ме слушаш? Можеше да те убие.
- Ако е отровна, как ще обясниш, че все още дишаш?
- Неуязвим съм за отровата на жабата.
Хайръм тропна с крак.
- Мислиш, че ще ти повярвам на всяка дума, нали?
Междувременно воините амазонки бяха преполовили изкачването от другата страна. Щом видяха безопасната площадка, те се втурнаха нагоре по мокрите лиани. Водачката им най-накрая откъсна поглед от Уилсън, направи задно салто, демонстрирайки физическата си форма, и се приземи на крака между другарките си. С едно плавно движение другите три свалиха лъковете си и извадиха стрела от колчаните - всички с изключение на водачката им. Трудно щяха да улучат от това разстояние, особено при поривите на вятъра. Пуснеха ли стрелите си, Уилсън и Хайръм щяха да имат достатъчно време да се скрият в гъстата гора зад скалата, на която стояха.
Водачката спокойно вдигна ръка и трите свалиха лъковете си. Тя говореше или може би викаше нещо. Секунда по-късно лъковете отново бяха на гърбовете, а стрелите се върнаха в колчаните.
- Как стигнахме до тази страна? - попита Хайръм, като продължаваше да се оглежда.
- Пренесох те - каза Уилсън.
Хайръм се изсмя.
- Невъзможно!
С един удар на ножа Уилсън преряза помощното въже и то изплющя като бич към бушуващите води на Урубамба. Отпусна се на коляно и започна да реже основата на висящия мост. Секунди по-късно тя също се откъсна от каменните стълбове и полетя надолу към реката. Увитите лиани паднаха в бързеите, които с лекота скъсаха моста от южната му основа и замъкнаха цялата структура в дълбините си.
Хайръм се загледа в отвесната скала зад себе си, после се обърна към тясната пътека, която изчезваше в сенките на гората.
- Току-що разруши моста, който води обратно към Куско - с мрачен тон каза той. - Нямаме нито провизии, нито палатки за проливния дъжд, нито уиски.
- Има друг път обратно - отвърна Уилсън, като продължаваше да гледа водачката от другата страна на реката. Те очевидно се опитваха да защитят Свещената долина, а може би и самата Вилкапампа. Въпросът беше дали имаха друг начин да пресекат Урубамба? Трябваше да приеме, че имат - в противен случай трябваше да тичат по Пътеката на инките обратно в планините, за да стигнат до Мачу Пикчу. Оттам разстоянието беше три пъти по-голямо.
- Майтапът настрана - сериозно каза Хайръм. - Как се озовах от тази страна на реката? Колкото по-скоро ми кажеш, толкова по-скоро ще ми олекне.
- Казах ти - отвърна Уилсън и откъсна поглед от жената. - Пренесох те през висящия мост.
После се обърна и пристъпи в мрака на гората на облаците.
22.
Куско, Перу
Манастирът
00:12 ч.
19 януари 1908 г.
- Капитан Гонсалес отново се провали!- каза дълбокият глас.
Епископ Франсиско се хвърли на студения каменен под. Кожата му бе плувнала в пот, мършавото му тяло се тресеше от раздираща кашлица. Не беше чувал гласа на конкистадора Писаро, откакто последната свещ догоря преди няколко часа. След като остана да седи в тъмното, докато нервите му не издържаха, той беше запалил нова свещ, която вече бе изгоряла наполовина. Минутите се изнизваха и се бе осмелил да се надява, че никога повече няма да чуе ужасяващия глас в главата си, но дълбоко в себе си знаеше, че Писаро ще заговори отново. Беше смазан и единствено Бог можеше да го спаси. Загледа се безпомощно към отсрещната стена на спалнята си, където висеше портрет на папа Инокентий II в цял ръст. Светият отец прекарал нощта в същата стая, когато посетил Куско преди повече от 200 години. Изглеждаше уверен и доволен - всичко, което епископ Франсиско не беше. Потта се лееше изобилно по голото му треперещо тяло. Епископ Франсиско застана на колене и започна да се моли.