- Спаси ме, свети Исусе, закрилнико на потъпканите.
Погледна безпомощно към високия таван, после към богато украсения кръст на стената. Видът на прикования към кръста Син Божий събуждаше смесени чувства - даваше на епископа сила да види Божията саможертва, но също така напомняше за ужасните грехове, извършени от самия него. Той изпъшка, когато осъзна, че няма броеница, така че побърза да я грабне от копринената завивка на огромното си легло. Започна да премята изумрудените зърна и да повтаря неспирно „Милостива Света Дево...“.
- И Дева Мария няма да те спаси - каза гласът.
Епископ Франсиско се разхлипа, по бледите му бузи потекоха сълзи, както бяха текли безброй пъти през последните три дни.
- Моля те, господарю, трябва да ме освободиш от този ад! Не мога да направя онова, което искаш от мен.
- Единственият начин да се освободише да изпълниш волята ми.
Устата на епископ Франсиско се напълни с киселина само при мисълта какво вече беше направил. Искаше да повърне, но нямаше какво. Самоотвращението му бе толкова голямо, че от дни не беше в състояние да задържа течности и храна.
- Каза, че болката ще отмине, но тя не отмина, а само се засилва. Толкова ми е горещо, че сякаш кожата ми гори, но не мога да пия, за да утоля жаждата си.
- Защото не ми се подчиняваш. Остависе напълно и болката ще изчезне. Остави се на мен.
- Така каза и преди, но въпреки всичко болката е по-лоша от всеки друг път - изскимтя епископът. Той остави броеницата да падне между коленете му и опря чело на пода. - Остави ме да умра, господарю! Освободи ме от тази обвързаност. Греховете ми ме унищожават. Моля те, нека отнема собствения си живот.
- Не можеш да умреш, докато бдя над теб - отвърна гласът. -Ти си мой слуга и аз не го желая.
Неведнъж епископ Франсиско се беше изкачвал по спираловидното стълбище до покрива на катедралата в желанието си да се хвърли от високите стени и да се освободи от това ужасно чистилище. Но щом приближеше каменния корниз, дяволът Писаро просто обсебваше тялото му и въпреки собствената си воля епископът слизаше долу, далеч от опасността.
Друг път пробва да пререже гърлото си със сребърната кама, лежаща на олтара на св. Антоний. Но колкото и да се опитваше, не успя да прониже собствената си кожа. Писаро го беше предупредил да не посяга повече на живота си. Последствията щели да се изсипят най-вече върху паството му - онези, които той обичаше най-много, хората, които намираше за най-чисти, щели да умрат по най-ужасен начин.
Епископ Франсиско продължи да плаче, но вече и очите му бяха пресъхнали. Гласът в главата му не можеше да контролира напълно подсъзнанието му, но силата, с която го докарваше до лудост, беше голяма. В опитите си да намали болката в много отношения епископът я бе направил само по-лоша.
- Моля те, господарю, остави ме да умра.
- Има още задачи за изпълняване.
- Не мога да направя това, което искаш - изхленчи епископът. - Не и отново.
- Нима не искаш да защитиш паството си?
- Знаеш, че искам.
Епископ Франсиско усещаше перверзната наслада в коментарите на Писаро. Той беше зъл отвъд всяко въображение. Духът на някога великия конкистадор бе изкривен от омраза от вечния му плен в Куба на инките. Душата му бе пленена завинаги и единственият му начин да чувства каквото и да било бе като отнема невинността и жизнената сила на другите.
- Не мога да убивам отново, не мога да насилвам отново - замоли се епископът. Колкото и да се търкаше със сапун и твърда четка, не можеше да се освободи от мисълта за стореното, само ожулваше плътта си до кръв.
- Ще изпълниш заръката ми. Ако откажеш, ще взема тялото ти и ще го управлявам сам. - Последва кратко мълчание. - Не забравяй, ти беше онзи, който прати хората си във Вилкапампа да отворят каменния ми затвор. Тук съм заради теб.
Алчността на епископ Франсиско бе отприщила този бич на света и вината беше единствено негова.
- Обличай се, слуга мой - продължи гласът. - В манастира идват посетители. Носят ти лоши вести.
Макар да бе изтощен, епископ Франсиско знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Той бавно се изправи на крака и започна да навлича епископската си роба.
- Велики господарю, откъде знаеш, че в манастира идва някой?
- Аз знам всичко.
- Но как е възможно това?
- Аз държа душите на всички хора.Те са свързани неразривно с мен. Онова, което си мислят, се появява в ума ми.