При липсата на ясна пътека през Гората на облаците преминаването ѝ беше мъчително. Сега Уилсън разбираше защо инките са предпочели опасностите на минаващата по височините Пътека на инките, вместо да се опитват да поддържат път през такава гъста растителност. Гората на облаците представляваше един от най-стръмните и тежки терени, които бе виждал, и беше истински подвиг да прекара Хайръм жив и здрав през това изпитание.
В неподвижния въздух между папратите и чворестите дървета се стелеше гъста мъгла. Земята почти винаги беше хлъзгава и час по час Уилсън бе принуден да разчиства пътя през листата с ловджийския си нож, докато ръцете му не се покриха с мехури и започнаха да кървят. Не видяха ягуари, но той знаеше, че са наоколо, защото на два пъти откри пресните им следи в калта. Проливният дъжд така и не спираше ден и нощ и двамата бяха подгизнали до кости. Насекомите бяха безмилостни и трябваше да се наплескат с кал, особено привечер, за да спрат неуморните кръвопийци. Паленето на огън бе невъзможно дори когато попадаха на пещера или скален навес. И тъй като не можеха да си сготвят нищо, най-добрата им гощавка за последните два дни беше един зелен питон, уловен и одран от Уилсън. Суровото месо не беше вкусно и се наложи да накара насила Хайръм да изгълта своя дял, за да има някакви сили да продължи.
През цялото време Хайръм мрънкаше, че пътят не става по-лесен. После с неуморна и вбесяваща настоятелност започна да нарежда как трябвало да се върнат в Куско, когато имали тази възможност, бил прекалено доверчив. И непрекъснато питаше откъде Уилсън знае къде отива. Винаги вървеше бавно, с отпуснати рамене, въздишаше много и през цялото време трябваше да бъде ръчкан да се размърда.
Уилсън си проби път през папратите и за първи път от близо два дни излезе от джунглата. Буйната Урубамба блестеше пред него в цялото си плашещо великолепие - тя бе последното голямо препятствие преди изкачването към Мачу Пикчу. Уилсън пое дълбоко дъх, прибра ножа и сложи ръце на кръста си. Изгубеният град Вилкапампа беше скрит над тях в мъглата от другата страна на реката. Краят на пътуването му наближаваше.
- Трябва да намерим начин да прекосим реката - каза той.
- Да прекосим? - отвърна Хайръм, загледан в кипналите води. - Имам новина за теб, приятелю, не можеш да преплуваш това.
- Да тръгнем натам и да видим какви са възможностите ни - каза Уилсън.
На изток стените на клисурата бяха по-наблизо и височината бе по-голяма, в резултат на което водата набираше скорост и сила, докато минаваше през стеснението. Имаше повече пръски, пяна и грохот, гледката беше невероятна. От отвесните скали от двете страни висяха стотици зелени лиани.
Докато вървяха през нападалите канари нагоре към теснината, Хайръм отново не се сдържа да се оплаче.
- Безнадеждно е! Никога няма да успеем да минем от другата страна.
Уилсън намери една сравнително равна площадка и задърпа най-дебелите лиани. Когато се увери, че ще го издържат, той премести тежестта си върху тях и погледна към отсрещната страна на реката, за да види дали ще успее да се прехвърли.
- Какво, да не се мислиш за маймуняк? - Хайръм погледна разстоянието. - Занимавал съм се с инженерство, ако не знаеш. Никога няма да успееш. Ако имаше някоя от лианите от онази страна на реката, щеше да е по-смислено. Поне щеше да се залюлее в посоката, която ти е нужна.
Уилсън посочи през мъглата към другата страна.
- Ако успея да ти подам една от онези лиани, ще се прехвърлиш ли?
- Не можеш да стигнеш дотам - каза Хайръм.
- А ако мога?
- Невъзможно е. Не може да се направи.
- Или пресичаме тук, или трябва да се връщаме в гората - каза Уилсън. - Няма друг избор.
- Казах ти, че трябваше да се върнем в Куско - с тъжна физиономия рече Хайръм.
Уилсън посочи през беснеещата река.
- Куско е нататък.
Хайръм несъзнателно почеса ухапванията от комари по врата и ушите си.
- Последното място на земята, където искам да се връщам, е проклетата гора.
- Ще ти направя дървена седалка, с която да се прехвърлиш. Как ти звучи?
Хайръм стисна зъби и погледна назад към джунглата. После скръсти ръце на гърдите си и внимателно се загледа в реката.
- Ако ми прехвърлиш лиана от другата страна, ще го направя. Но няма да успееш - ще се пребиеш.
Уилсън се усмихна.
- Значи се споразумяхме.
- Нека сме наясно - каза Хайръм. - Не искам да ме просваш в безсъзнание или каквото там направи миналия път, за да ме прехвърляш през реката. Просто е непристойно.
Уилсън дръпна лианите над себе си и избра най-яката, която успя да намери. Хвана я и тръгна с нея нагоре по течението.