- Ще се върна - уверено каза той.
- Ами ако не успееш? - извика Хайръм.
- Тогава ще трябва да се оправяш сам - извика му в отговор Уилсън.
Хайръм се изсмя.
- Когато се срещнахме, си помислих, че си забавен, но сега започвам да разбирам, че изобщо не е така.
От другата страна на реката Акла и Сонтане наблюдаваха как двамата бели мъже изучават лианите, висящи от скалата над тях. През цялото време синеокият Уилсън Даулинг изпробваше тежестта си на тях и говореше на кльощавия Хайръм Бингам, който просто стоеше със странна физиономия.
Акла бе наредила да отвлекат един от хората на капитан Гонсалес, докато излизаха от Свещената долина. Войниците бяха отишли чак до Големия говорещ, където Уилсън бе прекъснал Моста на кондора. Воините на Акла с лекота отмъкнаха един войник по смрачаване и информацията, която получиха от него, се оказа безценна, включително и имената на двамата бели. Веднага щом получи онова, което ѝ трябваше, Акла нареди да прережат гърлото на пленника.
- Казах ти, че синеокият ще стигне дотук - рече тя с едва доловимо тържество. Но иначе нямаше друго, за което да ликува.
Двете със Сонтане лежаха сред растителността. Бяха намацали лицата и телата си със смачкан мъх, така че почти не се отличаваха от цветовете на джунглата. Акла вече беше изпратила Поликс и Сепла до крепостта Кенте да съобщят ужасната новина, че Мостът на кондора е унищожен и че двама бели приближават Вилкапампа. Кенте бе на половин ден тичане оттук и се намираше на било, от което се откриваше изглед към виещата се долина. „Кенте“ означаваше колибри на кечуа. Малките птички се срещаха често в района от източната страна на крепостта, към басейна на реката. Рано сутрин те летяха през селището да се нахранят с нектара на прекрасните цветя, които растяха в богатата почва на грижливо поддържаните тераси.
Акла гледаше как Уилсън се изкачва до най-високата част на клисурата; лианата, която дърпаше, сега бе под ъгъл 45 градуса. Движеше се толкова плавно и уверено, със сигурна стъпка. Когато стигна върха на една назъбена канара, той просто се хвана за лианата с две ръце, отстъпи назад към стената и се хвърли с изумителна сила в пропастта. Не се замисли нито за миг, нямаше нужда да планира полета си, преди да скочи - направи го така, сякаш не се боеше от нищо.
Понесе се с огромна скорост по стръмна дъга над разпенените води. Лианата лесно го прехвърли от другата страна, където краката му докоснаха земята и се затичаха по камъните. Все още хванал лианата с едната ръка, той забави крачка, спря, пусна я спокойно и се зае да избере най-силната лиана от онези, които сега висяха над него.
Акла и Сонтане се спогледаха. И двете се питаха с какво си имат работа.
Уилсън избра четири лиани, провери силата им и ги върза на хлабав възел. Омота ги около кръста си, хвана лианата, с която се беше прехвърлил, и се изкачи до най-високата точка, до която можеше да стигне. Полетът над реката бе въодушевяващ и той с нетърпение очакваше да го повтори в обратната посока.
Преди да скочи, се увери, че четирите лиани на кръста му са хлабави, след което се оттласна и полетя над водите. Приземи се перфектно и с лекота до Хайръм, спря само след пет крачки, свали четирите лиани от кръста си и ги върза за скалната стена.
- Що за човек си ти? - вбесено възкликна Хайръм.
Уилсън затърси парче дърво, от което би станала добра седалка.
Хайръм го смушка с пръст.
- Никой не би трябвало да е в състояние да направи онова, което ти направи току-що. Никой! - Той изпуфтя и затропа с крака като малко дете. - Би трябвало да е невъзможно!
- Възможно е - отвърна Уилсън и вдигна гладко парче дърво, в което лесно можеше да пробие дупки с ножа си. - От това ще стане чудесна седалка. Повярвай, ще те прехвърля жив и здрав от другата страна на реката.
Хайръм вдигна глава към облаците и изрева.
- Арррх! Не мога да повярвам, че изобщо съм тук с теб. Да ти повярвам? Ама че майтап!
- Уплашен ли си? - попита Уилсън.
- Не съм уплашен - отвърна Хайръм. - Ужасен съм.
25.
Андите, Перу
„Хайръм Бингам експрес“
Железопътна гара Мачу Пикчу
17:45 ч.
17 януари 2014 г.
Хелена продължаваше да държи пистолета опрян в слепоочието на дон Ерависто - за нея нямаше значение, че той е още в безсъзнание. На влака му трябваше по-малко от половин час да стигне до крайната точка на железопътната линия в подножието на Мачу Пикчу, но времето ѝ се стори много повече. Чад стоеше на пътеката, насочила автомат МР5 към пленниците си. Оръжието можеше да изстрелва до осемстотин патрона в минута и тя изглеждаше напълно уверена, че е в състояние да се справи с петимата мъже, седнали с вдигнати ръце пред нея. Истинската ѝ тревога бе, че сред пътниците или персонала може да има още някой на заплата при дон Ерависто.