Уилсън се огледа и забеляза, че сергиите на пазара пустеят и че сградите около Пласа де Армас са затворени, със залостени врати и спуснати завеси на прозорците. Дори вратите на пощата бяха затворени, което беше много необичайно. Докато си проправяше път през множеството, от всичките му страни се сипеше постоянен порой ругатни и обиди. Никога не беше виждал нещо подобно - местните бяха почти полудели и припяваха, обърнати към църквата. Трудно беше да не бъде объркан от всичко това, особено след годините му на самота.
От периферията на шапката му се стичаха струйки вода; Уилсън погледна към катедралата, чийто силует се очертаваше в мъглата. На площадката в горния край на стълбището се беше строила редица от двайсет войници с пушки в ръце. Зад тях имаше други двайсет. Всички стискаха оръжията си и от израженията им - предимно уплашени - си личеше, че им е заповядано да не позволят на никого да припарва до църквата.
В небето избоботи гръм. Уилсън продължи да си пробива път към катедралата, като разблъскваше хората от пътя си. Заобиколен от всички страни от гневни и разпалени селяни, той неочаквано си спомни разговора си с Дейвин Чан само часове преди да бъде изпратен на мисията си в миналото.
Облечен в меркуриевия си екип, Уилсън седеше на кожен стол в заседателната зала с огромната букова маса. Белият под беше излъскан до блясък. Едната стена на просторното помещение представляваше панорамен прозорец, от който се разкриваше изглед към гъста зелена гора, стелеща се до хоризонта. Слънцето тъкмо започваше да залязва и небето ставаше червеникаво.
Дейвин Чан седеше мълчаливо, със замислена физиономия.
Ученият от китайски произход от три години беше меркуриев командир на „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Имаше спокойно лице и черна, тук-там прошарена със сиво коса, вързана на опашка. Веждите му бяха извити в средата и създаваха впечатление, че е много проницателен и хитър човек. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече след заемането на отговорния пост. Често повтаряше девиза си „Всичко е възможно... трябва само да направиш така, че да се случи“ и всички се шегуваха, че е много взискателен. Дори сега изглеждаше подходящо, че именно той трябва да съобщи лошата новина на Уилсън.
- Имам един проблем, който бих искал да обсъдим - каза Дейвин.
- Какъв проблем? - попита Уилсън.
- Налице е конфликт във времето на мисия „Неемия“. Предвид обстоятелствата се налага да се направят известни компромиси.
Уилсън се наведе напред в стола си.
- Компромиси... интересна дума. Никога не съм мислил, че си падаш по нея.
Известно време двамата седяха мълчаливо и се гледаха един друг. Накрая Уилсън наруши тишината.
- Трябва да е доста зле, щом дори ти не можеш да говориш за това. Кажи нещо!
- Ще трябва да чакаш осем години, преди да бъдеш прехвърлен обратно у дома - отвърна Дейвин.
Първата реакция на Уилсън бе да се усмихне.
Дейвин посочи дисплея на таблета си.
- Както казах, налице е времеви конфликт.
- Заминавам след два часа - каза Уилсън и посочи часовника си. - А ти ми го казваш едва сега?
Дейвин поклати глава.
- Знаех от самото начало. И реших, че е най-добре да не се разсейваш, когато имаш толкова задачи на главата си. Изборът беше мой.
- Да се разсейвам! - Уилсън се изкиска. - Бих казал, че осем години от живота ми са повече от разсейване.
Дейвин кимна.
- Съгласен съм, много е необичайно. Само че се намираме в тази трудна ситуация, независимо дали ни харесва или не. Ако имаше друго решение, със сигурност щяхме да го намерим. Не исках да ти казвам по-рано, защото си мислех, че има шанс да открием...
- Няма да ида - прекъсна го Уилсън. - Няма да го направя.
Дейвин постави длан върху масата.
- Това е изключено.
- Имаме машина на времето, за бога! Нелепо е да ме карате да чакам осем години в миналото! Трябва да отложим прехвърлянето и да обмислим отново възможностите.