26.
Куско, Перу
Манастирът
00:35 ч.
19 януари 1908 г.
Яхнал малкото си магаре, капитан Гонсалес приближи дървените порти на манастира заедно с лейтенант Капос. Дъждът се сипеше от тъмното небе, когато добичетата спряха на тясната калдъръмена улица. Единствената светлина идваше от прозорците на втория етаж на манастира и от малкия ветроупорен фенер, закачен за юздата на животното на Капос. Двамата мъже бяха изтощени - пътуваха вече повече от трийсет и шест часа.
Положението в Куско едва ли можеше да е по-лошо и сякаш всички страхове на капитана се бяха сбъднали. Откакто бяха тръгнали, целият град бе обхванат от отвратително зло, което той не можеше да разбере. Призрачната гибел, спотайваща се в мрака, отмъкваше невинни. На безброй места ставаха убийства - ужасни деяния, оставящи след себе си разкъсани на парчета мъже, жени и деца. Армията изнемогваше в опити да отговори на призивите за помощ. Военните стражи в покрайнините на града разказаха, че жителите на Куско са се изпокрили в домовете си с готови оръжия и не можели да спят от страх какво може да им се случи.
Гонсалес въздъхна.
- Ще се срещна сам с епископа - каза той на Капос. - Трябва да се прибереш у дома и да се увериш, че семейството ти е в безопасност.
- Ще остана - отвърна Капос. - Тръгнахме заедно на този проклет поход и заедно ще го завършим.
Капитан Гонсалес се помъчи да събере сили да спори.
- Ако можех още сега да си ида у дома при семейството си, щях да го направя. Ако искаш, ти се срещни с епископ Франсиско, а аз ще си тръгна. Гонсалес се усмихна за първи път от дни. - Как ти звучи това?
Капос също се усмихна.
- Сигурен съм, че семействата ни са добре, капитане. И двамата трябва да се срещнем с епископа. Ако за сутринта има задачи, в което не се съмнявам, ще се погрижа за тях.
Капитан Гонсалес слезе от магарето и стъпи несигурно на хлъзгавия калдъръм. Изпита такова облекчение, задето се е махнал от седлото, че за момент забрави колко е премръзнал, мокър и уморен. Краката го боляха и беше хубаво да ги разтъпче. Когато приключеше с доклада си, щеше да си отиде направо у дома. Капос щеше да отведе магарето си в казармата, където да го нахранят, изчеткат и да си почине заслужено. Гонсалес щеше да заведе своето магаре в обора зад къщата си.
Резето на главния вход на манастира се вдигна и яката врата се отвори със скърцане, разкривайки тъмен силует в дълга роба.
- Чаках ви - извика глас, но Гонсалес още не можеше да познае чий.
- Вие ли сте, епископ Франсиско? - отвърна той към силуета.
- Да, дете мое. Очаквах завръщането ви. - Епископ Франсиско пристъпи напред в мъгливата светлина. - Можете да си вървите, Капос. Присъствието ви вече не е необходимо.
Капос и Гонсалес не разбираха как епископът би могъл да знае, че са се върнали в Куско, особено в този късен час. Очакваха, че ще спи в огромната си спалня и ще трябва да изчакат някой от послушниците да го събуди.
- Изненадан съм да ви видя толкова късно - каза Гонсалес, докато предаваше повода на Капос и се зае да отвърже пушката на Хайръм Бингам от седлото.
- Ръката Божия никога не спи - отвърна епископът. - Можете да вървите, Капос. Казах.
Лейтенант Капос изглеждаше смутен, а магарето му пристъпваше назад-напред, сякаш искаше да побегне.
- Ще изчакам тук - отвърна той, мъчейки се да укроти животното.
- Отиваш у дома при семейството си - нареди му Гонсалес, докато изкачваше стъпалата на манастира с пушка в ръка покрай кралския герб на Испания, изваян с гордост в камъка. Емблемата сочеше, че сградата принадлежи за вечни времена на испанския крал. Гонсалес махна на верния си лейтенант и се скри от дъжда за първи път от дни.
Манастирът представляваше величествена сграда с над сто стаи на три етажа. Квадратен и с огромен централен двор, той беше дом на повече от четиресет свещеници и послушници, които се обучаваха и живееха тук. Обикновено беше пълен с хора, но в този късен час никъде не се виждаше жива душа.
Гонсалес свали шапката си и прокара пръсти през мократа си коса, преди да затвори големите порти и да пусне тежкото резе. Пооправи, доколкото може, мократа си униформа и провери дали всички копчета на куртката му са закопчани. Когато се обърна, епископът стоеше в средата на голямото фоайе с протегната напред ръка със златния епископски пръстен. По стените от двете му стени имаше две големи картини. Отдясно бе великолепната Дева Мария, а отляво - спокойната фигура на Йосиф от Назарет, и двамата със сияйни ореоли около главите.