28.
Куско, Перу
Булевард „Павитос”
04:26 ч.
19 януари 1908 г.
Капитан Гонсалес беше толкова уморен, че почти не можеше да мисли. Както му бе наредено, бе събудил телеграфиста и бе продиктувал съобщение до военния щаб в Лима с искане незабавно да изпратят още хора. Според часовника на Пласа де Армас беше 4:15 сутринта, когато поведе магарето си през проливния дъжд по тясната пътека в обора зад скромния си дом. Прилежно разседла добичето и му даде сухо сено.
- Добре се справи - каза той и го потупа по главата.
След като обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред, Гонсалес свали мръсните си дрехи и ги метна на стената до вратата. Стоеше гол под ледения порой и ръцете му трепереха неудържимо, докато се мъчеше да сапуниса мръсната си, пропита с вода кожа. Жена му никак не обичаше да внася мръсотия и кал в къщата и той знаеше, че трябва да се измие, преди да влезе, или да си носи последствията.
- Няма ли да спре да вали най-сетне? - промърмори Гонсалес, докато отключваше вратата. Влезе в студения мрак на малката кухня и затършува по долните шкафове за кърпа. Знаеше, че трябва да запали газената лампа, но не искаше да буди семейството си, за което се надяваше, че спи в съседната стая.
Тристайната къща до градския площад имаше каменни подове и тухлени стени. Бе построена добре в сравнение с околните къщи - строителите ѝ бяха същите работници, които издигнаха казармата. С останалите от строежа дърво, гипс, три прозоречни рамки и предостатъчно камък те успяха да изградят сравнително модерен дом. Къщата не беше голяма, но имаше висок таван и отлично покрит покрив, който се оттичаше лесно, независимо колко вода се изсипваше върху него. Кухнята имаше печка на дърва, умивалник и модерна хладилна камера, която можеше да запази месото прясно за цяла седмица. Отзад беше навесът за магарето му и курник с десет кокошки. Капитан Гонсалес и жена му се гордееха с дома си и знаеха, че роднините им завиждат.
Гонсалес се подсуши, препаса кърпата около кръста си и седна в тъмното да поразсъждава над онова, през което бе минал през последните няколко дни. После се замисли за убийствата в Куско. Градът наистина бе завладян от ужасно зло. Докато наближаваше покрайнините на града, сержантът му го запозна подробно със страховитите събития от изминалата половин седмица. Страхът в очите на Веха бе очевиден, когато помоли да се върне при семейството си колкото се може по-скоро, за да се увери, че са добре и че децата му са в безопасност.
Очите му постепенно свикнаха с тъмното и Гонсалес различи чиния с недоядена храна на масата. Беше крайно необичайно жена му да оставя храна по такъв начин - можеше да примами плъхове.
Гонсалес скочи и се хвърли към вратата на спалнята. Сърцето му биеше така бързо, че не чуваше нищо около себе си освен дъжда, който се стичаше от покрива и се събираше на локви по калната земя около къщата. Вперил поглед в сенките на спалнята, той се изправи пред най-лошите си страхове, докато гледаше надолу към двете легла и лежащите в тях фигури.
- Върна се, Лучо - сънено рече жена му. - Слава Богу!
С въздишка на облекчение Гонсалес провери трите си малки деца, спящи заедно на малкото легло.
- Върнах се, чикита - каза той на жена си.
- Слава Богу - повтори Сарита. - Из целия град стават убийства и изчезват хора. Всички са уплашени до смърт.
Тя се надигна на лакът и показа пушката, която лежеше под завивките до нея.
Гонсалес взе оръжието и го подпря на стената до леглото.
- Сега всичко ще е наред. - Той легна и погали челото ѝ. - Тук съм, за да оправя нещата. Вече няма да заминавам.
- Благодаря, че се върна жив и здрав - прошепна тя.
- Трябва да поспиш, чикита. Децата скоро ще станат. Ще поговорим на сутринта.
Тя отново положи глава на възглавницата и затвори очи.
- Много се радвам, че си у дома, Лучо.
Гонсалес отпусна умореното си тяло в топлото легло до жена си. Погледна в тъмното към трите си деца и неволно се замисли за Корсел Сантияна и ужасната му съдба. Беше виждал мъртъвци много пъти, но това беше различно. Изражението на лицето на Корсел беше страшно, като на човек, изгубил всичко. Сякаш душата му все още бе в мъртвото му тяло и мъченията му щяха да продължат вечно.
Епископ Франсиско беше виновен за смъртта на Сантияна. По негова лична заповед църковните клисари бяха приковали ръцете и краката на младия мъж към кръста, след което го бяха провесили на стената на катедралата. Що за безумие би допуснало нещо толкова жестоко да се случва в тези модерни времена. Разпването не бе направило нищо, за да прогони злото - събитията от последните няколко дни бяха неоспоримо доказателство за това. Гонсалес си позволи да си помисли, че епископът полудява. Смъртта на монсеньор Пера, а сега и на други хора в Куско му е дошла прекалено.