- Не отивам в друга църква, Лучо. Това е църквата, в която се оженихме и където са кръстени децата ни, както и самите ние преди тях. Няма да ходя другаде.
Гонсалес искаше да каже на жена си какво е видял в очите на епископа и с какъв страх го бе изпълнило видяното, но поради някаква причина просто не можеше да го направи. Сякаш странното зло, спуснало се мистериозно над Куско, го бе лишило от решимостта да спори с нея.
- Отиваме в катедралата - строго рече Сарита. - Както правим всяка неделя през последните десет години. Умират хора и Бог и Църквата се нуждаят от нас повече от всеки друг път. Ще идем да се молим за децата си и един за друг. Ще се молим за душата на монсеньор Пера, за душата на убиеца му Корсел Сантияна, както и за душите на онези нещастници, погубени от загадъчното зло, бродещо нощем по улиците. Това би искал от нас Бог в тези мрачни времена.
- Може и да си права - отвърна Гонсалес.
- Винаги съм права за такива неща. - Сарита стоеше до леглото и изглеждаше прекрасна както винаги. На шията ѝ висеше простият сребърен кръст, който ѝ бе подарил, когато се запознаха. Беше истинска жена, каквато е била винаги, с чудесна мека кожа и дружелюбни лешникови очи. Косата ѝ се спускаше до кръста и когато слънцето я осветяваше пряко, сякаш сияеше. - Имаме много неща да пазим, Лучо.
Гонсалес се усмихна.
- Права си, имаме много неща, за които да сме благодарни.
Сарита посочи тъмносинята му униформа, поло жена прилежно на леглото на децата.
- Следобедната литургия е в два. Ако се приготвиш веднага, ще стигнем точно навреме.
29.
Андите, Перу
88 км северозападно от Куско
12:34 ч.
19 януари 1908 г.
- Вече наближаваме - каза Уилсън.
Изкачването дотук бе изтощително. Покритият от джунгла терен беше стръмен и хлъзгав и двамата трябваше буквално да лазят на четири крака през гъсталака. Изкачването винаги щеше да бъде опасно и да изисква големи умения в катеренето. Затова Уилсън непрекъснато викаше на Хайръм къде да поставя ръцете и краката си. По лицата и на двамата се стичаше пот; Уилсън осъзна, че не могат да продължат с това темпо, и спря на един гладък оголен камък, който буквално стърчеше на трийсет стъпки от склона над долината.
Дъждът беше спрял преди известно време и ветровете най-сетне утихнаха. Небето тъкмо започваше да става синьо и слънчевите лъчи разкъсаха мъглата за първи път от повече от седмица. Гледката на планините, покритите с мъх скали и тристаметровите пропасти бе зашеметяваща, както и на могъщата Урубамба, която се носеше с рев в разпенен галоп в далечината, заобикаляйки стръмната планина. Това определено беше едно от най-красивите места на света. Уилсън знаеше, че изгубеният град на инките е скрит на тесен хребет точно над тях. Изумително, но дори оттук той все още не се виждаше.
Слънчевите лъчи светеха през далечните масиви като сияйни копия, запратени между назъбените, покрити е ледници върхове. Уилсън свали подгизналото от пот яке и го положи на камъка до себе си.
Хайръм зяпаше в далечината.
- Късметлия съм, че шапката ми още е с мен, между другото. Едва не я изгубих, докато летях над онази река. - Той извади кесията си с тютюн, изтръска водата по нея и внимателно започна да подрежда цялото ѝ съдържание върху плоската скала. - Има две неща, които никога не бива да правиш в джунглата. Първо, никога не бива да клечиш над мравуняк на огнени мравки. И второ, никога да не губиш шапката си. Слънцето ще прогори дупка в темето ти на тези височини и ще те докара до лудост.
Уилсън потърка четината на брадичката си и се наслади на слънчевата светлина, галеща лицето му.
- Слава богу, дъждът спря.
- Сега идва ред на влагата - отвърна Хайръм. - Също толкова зле е.
Между дърветата и покрай скалите се стелеше фина мъгла, което означаваше, че влажността е почти сто процента. Уилсън избърса потта от лицето си, съблече ризата и я постла на камъка.
- Влажността е неприятна, но няма по-лошо нещо от дъжда. - Той седна на плоския камък и събу обувките и чорапите си. После свали шапката си и провеси босите си крака през ръба от височина шейсет метра.
Осем години по-рано, когато бе прехвърлен в Мачу Пикчу, валеше дъжд и беше тъмно, така че нямаше възможност да разгледа. Това беше първата му истинска възможност да види с очите си Вилкапампа. Имаше чувството, че от пристигането му тук бяха минали десет човешки живота. Бе преживял толкова оттогава, че се чувстваше като напълно различен човек. Като си помислеше, в известен смисъл дори вече не знаеше кой е. Изведнъж в ума му изникна образът на Хелена. Мисълта за нея го бе утешавала и му бе помагала в безбройните моменти на самота. Той тачеше спомените за нея и въпреки всичко преживяно част от него беше успяла да си остане същата.