Това беше преди повече от час. Оттогава двете бяха стигнали по пътя до бариерата, показаха паспортите си, за да докажат, че вече са влизали, и продължиха бавно нагоре по древните тераси, ниво след ниво, към Наблюдателницата. През цялото време придошлата Урубамба ревеше долу.
Панорамната гледка към Андите беше зашеметяваща, но Хелена почти не ѝ обърна внимание. Колкото и да не беше за вярване, Чад спря да ѝ покаже дъгоцветните лъчи, минаващи по необичаен начин през дълбоките, тънещи в сенки долини. Гледката наистина беше забележителна, но в главата на Хелена се въртяха други неща. Най-мрачните ѝ мисли започваха да вземат надмощие и тя се питаше дали връзката ѝ с Уилсън не е прекъсната завинаги. Възможно ли бе той наистина да е убил невинна майка и децата ѝ, както твърдеше дон Ерависто? Хелена щеше да бъде принудена да се замисли върху тези твърдения, но те не ѝ се виждаха смислени. По гърба ѝ внезапно пробягаха тръпки, щом си спомни чувството, което я беше обхванало, когато дон Ерависто насочи пистолета към челото ѝ. Беше нещо изключително смущаващо да гледаш право в дулото на пистолет. В него имаше някаква безвъзвратност, сякаш студената чернота на цевта всеки момент ще те погълне, докато в действителност щеше да стане обратното. Хелена се надяваше никога повече да не преживява подобно нещо.
Откакто видя за първи път Уилсън, тя придоби чувството, че живее във вихър. Всичко, което беше обичала преди, беше станало безсмислено и тя бе принудена да промени ценностите си и начина си на мислене. Сега надеждите и фантазиите ѝ бяха свързани с Уилсън, сякаш той бе откраднал мечтите ѝ и ги бе заместил с невероятното си появяване. Това не означаваше, че бе водила съвършен живот преди срещата им - тъкмо обратното, - но поне тогава светът ѝ започваше и свършваше с онова, което беше около нея. Тя контролираше живота и чувствата си в реален свят с реални хора. Мъжът, с когото искаше да бъде сега, беше пътешественик във времето. Само мисълта колко нелепо е това я обезсърчаваше. Въпросите бяха много повече от отговорите, които някога щеше да намери. Колкото и да се опитваше да държи емоциите си под контрол, просто не успяваше да го направи. Съдейки по видението ѝ, Уилсън бе остарял с десетилетие за изминалата година. Времето очевидно вървеше с различна скорост за него.
Сънищата я бяха довели чак до Мачу Пикчу, в дивите планини на Перу, но въпреки това не получаваше нищо, когато най-много се нуждаеше от уверение. Докато вървеше по грижливо поддържаната тераса, тя видя няколко лами, които пасяха едно ниво по-надолу. Гордо изглеждащи животни. Погледът ѝ се спря върху напоителния канал, който минаваше успоредно на терасата, и тя се запита за пореден път дали Уилсън е бил тук. Водата от планината беше бистра и течеше бързо по акведукта. На Хелена ѝ се искаше да вярва, че Уилсън е довел Хайръм Бингам на това място, но в автобиографията му не се споменаваше нищо такова. Както при всичко свързано с Уилсън Даулинг, оставаше ѝ само да гадае.
Докато се спускаше по съвършено изсечените стъпала, Хелена гледаше как сянката ѝ се протяга от нея към долината далеч долу. Обърна се наляво и продължи по поредната тераса, покрай Спалнята на Нуста към заобления връх Уайна Пикчу. Слезе по последните стъпала; Храмът на слънцето сякаш сияеше в бяло на яркото слънце. Високите стени бяха симетрично извити върху черните си гранитни основи. Хелена се изпълни с опасения, докато пристъпваше през каменния вход към откритата площадка и приближаваше високия шест метра триъгълен вход на вътрешното светилище. Наистина изглеждаше така, сякаш черният гранит е бил разцепен с някаква гигантска брадва под ъгъл 45 градуса. Вътре в мавзолея различи трите неравни стъпала, завършващи при гладката гранитна стена. Пабло бе казал, че символизирали пътя между подземния свят и небето, но Хелена се съмняваше. Като прекрачи тънкото въже, което трябваше да попречи на туристите да влизат, тя вдиша влажния въздух и погледът ѝ падна върху двете имена, издълбани с големи и дълбоки букви върху средното стъпало. Изглеждаха не на мястото си, безочливо деяние в най-свещената част на цитаделата.
Датата се запечата в ума ѝ и тя си спомни, че Хайръм Бингам е открил Мачу Пикчу през 1911 г. Ако това беше вярно, то тези двамата са били тук три години преди него.
Чад стоеше отвън и наблюдаваше стълбите, за да е сигурна, че никой не идва насам. Хелена огледа прецизно издигнатите стени на вътрешното светилище. На запад и север те бяха изградени от симетрични квадратни ашлари и в тях имаше пет ниши. Стената на юг беше плътен гранит и леко се накланяше навътре. Всяка повърхност бе идеално гладка, сякаш под въздействието на невъобразимо високи температури. Естествено, подобно нещо е било невъзможно преди толкова много години.