Погледна навън към планините на изток и нагоре към черния гранит, който буквално беше разцепен, за да разкрие светилището. Теглото на липсващия вече камък трябва да е било невъобразимо. Хелена реши, че мястото ѝ прилича повече на тъмница, отколкото на светилище. Вътре цареше хлад, който трудно можеше да си обясни в този горещ ден.
- Вярваш ли, че са държали тук останките на владетелите си? - попита Чад. - И че при специални случаи са изваждали труповете и са ги носели на вечеря? - Чад порови пръстта с върха на обувката си.
- Звучи малко странно, нали?
Хелена кимна.
- Така е.
- Едно знам за хората - продължи Чад. - Те искат да оставят спомен за себе си... а не да ходят в гробището и да мъкнат старите кокали на дядо си на вечеря, така че той да обере цялата слава.
Хелена отново се загледа в триъгълния вход. Като се вземе предвид, че инките не са имали писменост и че това място е било изоставено стотици години преди да бъде преоткрито, бе невъзможно да се разбере как някой може да знае каквото и да било за него.
Много от заключенията за Мачу Пикчу, които бе направил Хайръм Бингам в автобиографията си, напълно се различаваха от онова, което казваше Пабло. Хелена реши, че истината сигурно е някъде по средата или пък е съвсем различна. Беше открила същото несъответствие и когато посети Египет. Случваше ѝ се да слуша как двама гидове разказват напълно различни неща на две групи за една и съща статуя. Когато ставаше дума за древна история, единствените хора, които знаеха истината, бяха мъртви. Нататък започваха интерпретациите и предположенията.
Чад подаде на Хелена бутилка вода.
- Не бива да се обезводняваш - отново каза тя.
Хелена махна капачката и отпи дълга глътка. След влизането в светилището имаше кисел вкус в устата и с радост искаше да се отърве от него.
Отиде до самия край на площадката и погледна надолу към дълбоката долина. Речното корито бе потънало в мътна сянка. Над разпенената Урубамба се стелеше бяла мъгла. Тя се обърна към Наблюдателницата, намираща се на двайсетина тераси над тях на билото. Зад града зловещо се издигаше великолепният връх Мачу Пикчу, осветяван почти хоризонтално от слънцето. Класическата планина с отвесните скали и остър връх бе почти оживяла от цветовете. От това разстояние перуанският флаг на върха изглеждаше като мъничко петънце, увиснало в неподвижния въздух.
Хелена върна бутилката на Чад и се обърна отново към храма. Слънцето приближаваше ъгъла, който бе видяла в съня си, и тя отстъпи назад, за да застане точно там, откъдето бе наблюдавала.
- Би ли ме оставила за момент? - попита тя.
Чад се огледа, мъчейки се да реши къде да я чака.
- Ще бъда там, при стълбите - каза тя.
Хелена седна на поддържащата стена. Зад нея имаше стръмен склон и още руини на около двайсет и пет метра по-долу. Нататък наклонът ставаше още по-стръмен и стигаше до отвесната скала, която се спускаше до самата долина на около триста метра надолу.
- Ако ме чуеш да си говоря сама, не се тревожи - извика Хелена. Беше го казвала на Чад неведнъж през последните два дни.
- Просто ме извикай по име, ако ти потрябвам - отвърна Чад.
Хелена отново погледна към Храма на слънцето и погледът ѝ бе привлечен от необичайния триъгълен вход в основата. Слънцето се бе спуснало забележимо и тя започна да присвива очи. Понечи да си сложи слънчевите очила, но се спря - не ги носеше в съня си.
- Приготви се за разочарование - прошепна си тя. Погледна часовника си. Беше точно 17:05.
Вече си мислеше какво ще прави, ако нищо не се случи. Трябваше да остане поне още два дни, ако не и повече, докато влакът тръгне отново. Изборът не беше неин, така че нямаше смисъл да мисли за това. После се запита дали да не се върне тук утре с малката надежда, че все пак може да се случи нещо изумително. Колкото и да си повтаряше, че за последен път се подлага на подобно разочарование, дълбоко в себе си знаеше, че ще трябва да се върне.
Пое дълбоко дъх и издиша.
Слънцето вече беше в същата точка, в която се намираше и в съня ѝ. Хелена вдигна ръце към намръщеното си чело.
- Какво правя тук? - прошепна тя. - Това е нелепо.
35.
Андите, Перу
Цитаделата Мачу Пикчу
17:05 ч.
19 януари 1908 г.
Уилсън си проправи път през високия бамбук, като на места трябваше да се обръща и да гълта корема си, за да мине през гъсто растящите зелени стъбла. Хайръм го следваше по петите и стенеше недоволно. Минаването през бамбука не беше лесна работа и изискваше търпение и гъвкавост. Слава богу, че не духаше вятър - тогава люлеещите се стъбла имаха навика да те приковават там, където пролуките са прекалено тесни.