- Кубът на инките у вас ли е? - извика Уилсън.
Амазонката стоеше неподвижно. Лицето ѝ беше в сянка и бе трудно да види изражението й.
- Кубът на инките е изгубен - най-сетне отвърна тя.
- А онези, чиито имена са издълбани на стъпалото?
- Хесус Веларде е мъртъв. Убит в планините - каза тя.
- А другият разпънатият на катедралата ли е? - попита Уилсън.
- Разпънатият на кръста е Корсел Сантияна - отвърна тя. - Братът на онзи, чието име е издълбано в камъка.
- Братът ли?
- Именно чрез Корсел Сантияна тайните на Вилкапампа и на Куба на инките бяха разкрити на света на хората.
- И откъде Корсел Сантияна се е сдобил с това знание? - попита Уилсън.
Последва кратко мълчание.
- Знанието е дошло от сестра ми - отвърна накрая тя. - Воинът Виване се довери на Корсел Сантияна - и беше предадена!
- Вътрешният храм е бил отворен, като в гранита са били пробити дупки, в които са пъхнати дърва - каза Уилсън. - Дървото е било намокрено, докато се разшири. Камъкът не е издържал.
- Много стар метод, на който са ни учили, в случай на нужда ние самите да извадим Куба - отвърна тя.
- Как се казваш, воине?
- Аз съм Акла - гордо рече тя. - Трибун на Девиците на слънцето. Защитници на древния град Вилкапампа. Пазители на Куба на инките.
Уилсън не можеше да разбере защо бележките към мисията не го бяха предупредили за жените воини и свързаната им с града роля.
- Трябва да ме послушаш - каза той. - Хайръм Бингам не бива да пострада. Съдбата му е свързана с това място.
Огромният кондор внезапно разпери могъщите си криле и скочи напред. Полетя директно към Уилсън и го принуди отново да приклекне в тревата. Гигантската птица полетя над долината, зави наляво да хване топъл въздушен поток и постепенно се издигна в небето.
- Ще дойдеш с мен в Питкос! - извика Акла. Трябва да се явите пред Мамаконите... оракулите на Девиците на слънцето. Те ще решат съдбата ви.
Странна светлина внезапно привлече вниманието на Уилсън. В триъгълния вход на Храма на слънцето се появи издължен образ - точно на мястото, където бе лежал Кубът на инките. Отначало светеше слабо и беше трудно да се определи какво точно представлява. Уилсън го наблюдаваше с периферното си зрение, за да не издаде на жената воин горе, че вниманието му е отвлечено.
„Каква е тази странна светлина?“ - запита се той, докато образът ставаше все по-ярък.
- Кубът на инките ще стане по-могъщ с течение на времето - продължи Акла. - Нямаш друг избор, освен да дойдеш с мен.
Секундите минаваха и във входа постепенно се очертаваше някаква женска фигура, но колкото и да се опитваше, Уилсън не можеше да я разгледа ясно. Фигурата беше млечнобяла и се движеше, сякаш се намираше зад стена от набраздена от вятъра вода. Уилсън беше като хипнотизиран от движещата се светлина и вече не можеше да скрие интереса си.
- Нямаш избор - повтори Акла.
Светещият образ се премести към полираното стъпало, където се бе намирал Кубът на инките. Внезапно се появи ясна фигура - Хелена Каприарти, притиснала длан върху горното стъпало.
- Обграден си! - извика тя. - Трябва да бягаш!
Уилсън стоеше с увиснала челюст.
Хелена беше облечена в черно - риза с навити ръкави под ловджийски елек и дочени панталони с големи джобове. Русата й коса бе прибрана назад под бейзболна шапка.
- Трябва да бягаш! Веднага! - повтори тя. - Приближават те от двете страни - три жени воини с опънати лъкове!
Той погледна към Акла - беше ясно, че не чува гласа на Хелена. Да не би Кубът на инките да му прави номера? Вперил поглед в познатите очи на Хелена, Уилсън бе залят от емоции.
Дланта ѝ все така докосваше бялото гранитно стъпало, сякаш това поддържаше връзката помежду им. Нямаше никаква логика, но Уилсън инстинктивно знаеше, че трябва да е тя.
- Върни се след четири часа! - извика Хелена и трескаво посочи към северното стълбище. -Върви!
Уилсън се обърна кръгом и спринтира към поддържащата стена. С един скок полетя към долината на Урубамба, разперил ръце като птица. Две стрели профучаха покрай него - едната одраска якето, а другата се размина на косъм с бузата му.
Извъртя се във въздуха и се понесе надолу към плътния зелен балдахин на трийсетина метра под него. Въздухът свистеше в ушите му, той усещаше как адреналинът му се натрупва.
Времето забави хода си както всеки път, когато се изправяше пред смъртта. На още триста метра надолу бързеите на придошлата Урубамба прорязваха долината. Небето беше ясносиньо. Яркото слънце осветяваше високата част на планинския масив, горите долу тънеха в изумруден мрак. Гледката беше невероятно красива.
Изведнъж се озова сред короните на дърветата. Сблъсъкът бе неминуем. И определено щеше да боли.