Във всичко това имаше както добро, така и лошо.
Мислите му се насочиха към Акла и Девиците на слънцето. Каква беше тяхната роля във всичко това? Можеха ли да му помогнат да върне Куба на инките, или бяха негов заклет враг, както предупреждаваше Хелена? Несъмнено задачата им бе да защитават Куба, самата Акла го беше казала. И те се бяха провалили, защото сестрата на Акла бе издала тайната за местоположението на Куба на Корсел Сантияна.
Гъстата джунгла се разтвори отново, разкривайки тясна пътека. Уилсън избърса водата от очите си, придърпа чантата колкото се може по-плътно до тялото си и нагласи ножа в колана така, че да може да го извади лесно. Предстоеше му да тръгне нагоре по тесния подстъп към скритото селище Питкос.
Приближи изсечено в стръмния гранит стълбище, водещо нагоре към града. Нямаше представа какво го чака напред, но ако искаше да намери Куба на инките, му трябваше информация от воините, които го бяха защитавали през последните петстотин години. Ако те искаха смъртта му, трябваше да разчита на силата и ловкостта си, за да се измъкне.
Хлъзгавата пътека се изкачваше на зигзаг по коварния склон и минаваше през множество пукнатини в гранита. С увеличаването на височината времето ставаше все по-сурово. Вятърът на моменти достигаше до осемдесет километра в час, което правеше трудно дори стоенето на едно място. На всичкото отгоре ледените дъждовни капки го шибаха с такава сила, че му бе трудно да държи очите си отворени за повече от една секунда, без да ги затвори отново. Направо не беше за вярване, че някой би живял на подобно място, толкова високо, оставен на милостта на стихиите - а сега бешелято. През зимата тук със сигурност бушуваха свирепи виелици.
Уилсън продължаваше напред по тесния скален корниз, плътно долепен до гранитната стена. Изсечената пътека бе широка само няколко сантиметра и беше опасно хлъзгава. Нямаше представа колко високо се намира, но се изкачваше вече повече от час.
Каменната платформа накрая се изравни и в гранитната стена отпред се появи широка близо метър пукнатина. Разцепената скала несъмнено беше входът към Питкос. Застанал там, мокър до кости и изтощен, Уилсън нямаше как да се запита дали Девиците на слънцето знаят, че идва. Съдейки по всичко видяно дотук, трябваше да приеме, че те знаят как да защитават твърдината си.
От другата страна на пукнатината се виждаше открито пространство.
„Как човек с мирни намерения влиза в това селище?“ - запита се Уилсън.
Изпъна се, изправи рамене и тръгна право напред към града-крепост Питкос. От всичко, което бе правил през живота си, това му се виждаше най-тъпото - щеше да влезе в света на амазонки главорези. Чарът нямаше да им подейства, нито бруталната сила. Отговорът щеше да е някъде по средата.
40.
Андите, Перу
Град-крепост Питкос
22:15 ч.
21 януари 1908 г.
Уилсън влезе в спокойното пространство между двете гигантски каменни стени. От автобиографията на Хайръм знаеше основното разположение на постройките и размерите на укрепения град. Пред него имаше петдесетина къщи, подредени в приблизителен квадрат около централен площад. Нямаше прозорци и врати, водещи към откритото пространство, и лесно можеше да се заключи, че то е замислено като място за убиване. Цялото селище се намираше на изравнен терен с изключение на величествения храм, разположен няколко стъпки по-високо от всичко останало. Описанието на Хелена на точното местоположение на сградата беше смътно и Уилсън прие, че храмът се намира в източния край, над земеделските тераси, гледащи към Мачу Пикчу. Твърдеше се, че бил построен от черен гранит с трийсет трапецовидни входа - петнайсет отпред и още толкова от другата страна, разположени на равни разстояния.
Уилсън успокои дишането си и излезе отново на вятъра и дъжда. Тръгна бавно напред - беше решил, че възможностите му ще са по-добри, ако се намира в средата на откритото пространство. Пред него стените на селището бяха три пъти по-високи от човешки ръст и той знаеше, че ако се наложи, лесно може да изкатери каменната постройка.