Зад него внезапно се чу стържене и щом се обърна, Уилсън видя как гигантски камък с формата на клин се спуска пред пукнатината, блокирайки пътя му за бягство. Камъкът, изглежда, се задвижваше от сложна система от лостове, задействана от скалите горе.
Две жени воини скочиха със салто от стената точно пред него и се приземиха на крака една до друга. Едната размахваше меч, а другата бе стиснала юмруци.
Акла посочи към Уилсън.
- Очаквахме те! - извика тя през вятъра и дъжда. Партньорката ѝ, която имаше мрачната физиономия на екзекутор, заобиколи и застана зад него.
- Не ви е нужен меч - каза Уилсън. - Идвам като приятел.
- Ние нямаме приятели - отвърна Акла.
- В такъв случай се нуждая от помощта ви - каза Уилсън.
Акла го изгледа преценяващо.
- Преживял си падането в джунглата без нито една драскотина, както и очаквах. А сега влизаш в крепостта ни, без да се тревожиш за безопасността си, както казаха Мамаконите.
- Мамаконите са причината да съм тук - каза Уилсън. - Има информация, която трябва да споделим. Съдбата на Куба на инките зависи от това.
Акла стоеше с безизразна физиономия в дъжда.
- Ела... ще те заведа при тях - каза накрая тя.
Обърна се кръгом, показвайки голия си гръб. Уилсън през цялото време си даваше сметка за жената воин зад него - чуваше меките ѝ стъпки и забеляза, че стъпва в унисон с вървящата пред него Акла. Когато приближиха укреплението, той видя, че високите стени всъщност са разделени с пролуки, през които лесно може да мине човек. Отдалеч стената изглеждаше цяла, но визуалният трик означаваше, че при нужда амазонките лесно могат да напълнят площада с воини. Площадът определено щеше да се окаже лобно място за всяка малка група, проявила достатъчно глупост да се опита да завземе селището със сила.
Акла не каза нито дума, докато го водеше по тясната алея между две постройки. Оказа се по-висока, отколкото беше очаквал - може би само два-три сантиметра по-ниска от самия него. Светкавица раздра мрака и Уилсън трябваше да прикрие очите си с ръка за момент. Алеята свърши и те приближиха великолепна сграда с петнайсет входа, чиито краища отляво и отдясно се губеха в проливния дъжд.
Акла изкачи средните стъпала към издигнатата площадка.
- Имаш ли оръжия? - попита тя.
- Само нож - отвърна Уилсън. Той го извади от ножницата и ѝ го подаде.
Костюмът на Акла много приличаше на гръцка броня от времето на Александър Велики - нагръдникът бе изработен от лек метал и украсен с гравюра на слънцето, хвърлящо лъчи във всички посоки - дъждът оставаше на капки по метала, както и по съвършената ѝ кожа. На китките си имаше гривни, украсени със същия мотив, пищялите ѝ бяха защитени от гравирани наколенници. Беше наистина великолепно създание. Дългата ѝ черна коса беше вързана на две плитки, които се спускаха мокри по гърба ѝ. Уилсън трябваше да признае, че изпитва физическо привличане към нея, нещо първобитно; с разочарование откри, че не бе почувствал същото, докато гледаше Хелена Каприарти в основата на Храма на слънцето.
След като изкачи стъпалата, той влезе под покрива от плетена планинска трева. Акла отвори яката врата и отвътре затрептя светлината на огън.
До вратата бяха подредени девет жени воини, облечени също като Акла - четири от едната страна и пет от другата. Почетната гвардия стоеше мирно, с изпънати назад рамене, с мечове на левите бедра и с неподвижни погледи. Всички бяха горе-долу на една и съща възраст - смугли, много високи и в отлична форма.
Топлината в храма беше добре дошла, както и златното сияние от четирите големи огнища, разположени равномерно по дължината на 75-метровата сграда. Димът излизаше от четири комина, така че въздухът беше чист.
Подът бе от полирано дърво, сковано така добре, че между светлите дъски нямаше нито една пролука. Когато вратата зад Уилсън се затвори, вече не можеше да чуе воя на вятъра и силния дъжд, а само пращенето на огньовете.
Три закачулени фигури стояха в центъра на черна кръгла площадка, приличаща на гранит или обсидиан. Дъсченият под достигаше плътно до черния камък. Когато приближи, Уилсън реши, че блестящата плоча трябва да е от вулканично стъкло - беше просто прекалено гладка, за да е камък.
Една от фигурите вдигна костелив пръст към него.
- Не съм и помисляла, че ще видя деня, в който мъж ще влезе в това най-свято място. - Гласът ѝ бе разхлопан и древен, сякаш беше живяла хилядолетия. - Усещам похотта на воините ни, когато го поглеждат. Направо ми прилошава.
- Те са човешки същества - отвърна друга закачулена фигура с малко по-дълбок глас. Беше невъзможно да се види как изглеждат Мамаконите, защото тежките им роби държаха лицата им в пълна сянка.