— Беше изненадващо колко малко хора я прихванаха този път — казвам. — С Божията благословия оцеляхме. Разболяха се само няколко души в селото и само двама починали. Бебето изобщо не прояви признаци. Бог наистина с милостив.
Той кимва.
— Мога ли да ви представя принцесата на Уелс?
Усмихвам се, когато той изрича така старателно титлата ѝ.
— И как ви се харесва да бъдете женен мъж, ваша светлост?
Бързо плъзналата руменина по бузите му ми подсказва, че той я харесва много и се смущава да го признае.
— Доста ми харесва — казва тихо.
— Добре ли се разбирате двамата, Артур?
Червенината по бузите му става още по-силна и се разпростира към челото му.
— Тя е… — млъква, без да довърши. Явно не намира думи, които да опишат каква е.
— Прекрасна? — предлагам.
— Да! И…
— Привлекателна?
— О, да! И…
— Очарователна?
— Тя има толкова… — започва той и млъква.
— По-добре да я видя. Явно не подлежи на описание.
— Ах, почитаема настойнице, вие ми се присмивате, но ще видите…
Той излиза да я доведе. Не си бях дала сметка, че я караме да чака, и се питам дали ще се обиди. В края на краищата, тя е инфанта на Испания и е възпитана в съзнанието, че е много важна личност.
Когато тежката дървена врата се отваря, аз се изправям на крака и Артур я въвежда в стаята, покланя се и излиза. Затваря вратата. Принцесата на Уелс и аз сме съвсем сами.
Първата ми мисъл е, че тя е толкова дребна и изящна, та човек би я помислил за портрет на принцеса в рисувано стъкло, а съвсем не за истинско момиче. Има коса с цвят на бронз, прибрана скромно под тежка шапчица, крехката ѝ талия е пристегната в корсаж, голям и тежък като предница на броня, носи и висока диадема с воал от безценна дантела, която се спуска от двете страни и я закрива, сякаш я носи спусната пред лицето като було на неверница. Прави ми реверанс със сведени очи, и едва когато вземам ръката ѝ и тя вдига поглед, успявам да видя, че има светлосини очи и свенлива, хубава усмивка.
Пребледняла е от безпокойство, докато изнасям речта си на латински, като я поздравявам с добре дошла в замъка и се извинявам за предишното си отсъствие. Виждам я как търси с поглед Артур. Виждам я как прехапва долната си устна, сякаш за да събере смелост, после думите ѝ избликват. Веднага заговаря точно за това, което бих се радвала да не чуя никога, особено от нея.
— Съжалявах за смърт на брат ви, много съжалявах — казва тя.
Напълно съм удивена — не предполагах, че тя изобщо ще се осмели да ми говори за това, камо ли пък че ще го стори с такава искреност и съчувствие.
— Беше огромна загуба — казвам хладно. — Уви, така върви светът.
— Страхувам се, че моето идване…
Непоносимо е да я слушам да ми се извинява за убийството, което беше извършено в нейно име. Прекъсвам я рязко с няколко думи. Тя ме поглежда, бедното дете, сякаш иска да попита как може да ме утеши. Гледа ме, сякаш е готова да падне в краката ми и да признае това като своя вина. Не мога да я слушам да говори за брат ми. Не мога да чуя името му от нейната уста, не мога да позволя този разговор да продължи, или ще рухна и ще заплача за него пред тази млада жена, чието идване стана причина за смъртта му. Той щеше да е жив, ако не беше тя. Как мога да говоря спокойно за това?
Протягам ръка към нея, за да я задържа на разстояние, да я накарам да замълчи, но тя я улавя и прави малък реверанс.
— Вината не е ваша — успявам да прошепна. — И всички трябва да се покоряваме на краля.
Сините ѝ очи са удавени в сълзи.
— Съжалявам — казва тя. — Толкова съжалявам.
— Вината не е ваша — казвам, за да я възпра да изрече и дума повече. — Вината не беше и негова. Нито пък моя.
А после, колкото и да е странно, заживяваме щастливо заедно. Всеки ден виждам у нея куража, който тя показа, когато се изправи пред мен и ми каза, че съжалява за мъката ми и че би искала да е можела да я предотврати. Тя тъгува ужасно за дома си; майка ѝ пише съвсем рядко, а и тогава писмата ѝ са съвсем кратки. Катерина е просто едно самотно дете без майка в чужда страна, където трябва да научи всичко: езика ни, обичаите ни; дори храните ни са ѝ чужди и непознати, и понякога, когато седим заедно следобед и шием, аз я развличам, разпитвайки я за дома ѝ.
Тя описва техния дворец, Алхамбра, сякаш е скъпоценен камък, пришит в подплатата на зелена градина, поставен като в сандъка със съкровища сред крепостта в Гранада. Разказва ми за леденостудената вода, която тече във фонтаните във вътрешните дворове, докарвана от върховете на високия планински гребен, и за прежурящото слънце, което изпича пейзажа до сух златист цвят. Разказва ми за коприните, в които се обличала всеки ден, и за ленивите сутрини в банята с мраморна мозайка, за майка си в тронната зала, която раздава правосъдие и управлява кралството като равноправен монарх редом с баща ѝ, и за тяхната твърда решимост властта им и Божият закон да се разпрострат из цяла Испания.