Но, въпреки плановете и обещанията ни, не става така. Месец май изобщо не е такъв. Може би никога нямаше да бъде такъв, какъвто обещахме; но това, което ни предава, не е времето, нито лесно предизвикваната радост на един двор, стоял затворен с месеци. Нямаше нищо общо с разцъфналите цветя и рибите, хвърлящи хайвера си в реката; славеите дойдоха и запяха, но никой не ги слушаше — беше нещастие, което никой от нас не би могъл да си представи.
— Става дума за Артур — казва ми моят съпруг, забравяйки множеството титли на принца, забравяйки да почука на вратата на спалнята ми, нахълтвайки вътре, мръщейки се тревожно. — Ела веднага, болен е.
Седя пред огледалото си, камериерката зад мен сплита косата ми, диадемата ми е приготвена на поставката, а роклята ми за деня — окачена на вратата на шкафа от резбовано дърво зад нея. Скачам на крака, издърпвайки плитката от ръката ѝ, намятам пелерината си върху нощницата, и припряно завързвам връзките.
— Какво става?
— Казва, че е уморен, казва, че го боли като при пристъп на малария.
Артур никога не се оплаква от болест, никога не вика лекаря. Двамата тръгваме с едри крачки от стаята ми надолу по стълбите и през залата до кулата на принца и нагоре до спалнята му на върха. Съпругът ми се задъхва нагоре по витото стълбище зад мен, докато аз тичам по каменните стъпала, които се вият ли, вият, с ръка върху хладната каменна колона в центъра на спиралата.
— Повикахте ли лекаря при него? — подхвърлям през рамо.
— Разбира се. Но е излязъл някъде. Слугата му отиде в града да го потърси. — Съпругът ми спира, притиснал ръка към своите бурно повдигащи и спускащи се гърди. — Няма да се бавят.
Стигаме до вратата на спалнята на Артур и аз потропвам на нея и влизам, без да чакам отговор. Момчето е в леглото; лицето му е покрито с тънък слой пот. Бял е като чаршафите си, надиплената яка на нощната му риза лежи около младото му лице без никакъв контраст.
Потресена съм, но се опитвам да не го показвам.
— Момчето ми — казвам нежно, с цялата топлота и увереност, която успявам да придам на гласа си. — Не се ли чувстваш добре?
Той бавно завърта глава към мен.
— Само ми е горещо — изрича с напукани устни. — Много горещо — посочва с жест към слугите си. — Помогнете ми, ще стана да поседя до огнището.
Отстъпвам назад и ги наблюдавам. Те обръщат назад завивките и намятат халата около раменете му. Помагат му да стане от леглото. Виждам го как прави гримаса, когато се раздвижва, сякаш изпитва болка да направи двете стъпки до стола, а когато стига до огнището, сяда тежко, сякаш е изтощен.
— Бихте ли довели при мен нейна светлост принцесата? — моли той. — Трябва да ѝ кажа, че не мога да изляза на езда с нея днес.
— Мога да ѝ съобщя лично…
— Искам да я видя.
Не споря с него, а слизам по стълбите на кулата му, прекосявам залата, качвам се по стълбите до покоите ѝ и я моля да дойде при съпруга си. Тя има сутрешни занимания, чете на английски, мръщейки се над книгата си. Идва веднага, усмихната и изпълнена с очакване; нейната дуеня, доня Елвира, я следва, като ми отправя яростен поглед, сякаш за да попита: „Какво става? Какво се е объркало сега в тази студена, влажна страна? Как се провалихте отново вие, англичаните?“
Принцесата ме следва през пищната приемна на Артур, където половин дузина мъже чакат да се видят с принца. Покланят ѝ се, а тя минава край тях, раздавайки леки усмивки надясно и наляво, като благовъзпитана принцеса. После влиза в спалнята на принц Артур и бодростта изчезва от лицето ѝ.
— Болен ли си, любов моя? — пита го тя веднага.
Той седи прегърбен в стола си до огнището; съпругът ми, измъчен като неспокойна хрътка, стои зад него. Артур протяга ръка, за да не ѝ позволи да се приближи повече, като шепне толкова ниско, че не мога да чуя какво казва. Тя веднага се обръща към мен, изражението ѝ е тревожно.
— Лейди Маргарет, трябва да повикаме лекаря на принца.
— Вече изпратих слугите си да го намерят.
— Не искам да се вдига шум — казва веднага Артур. Още от детството си мрази да боледува и да се суетят около него. Брат му Хари се наслаждава на вниманието на околните, обожава да е болен и да го глезят; но Артур винаги настоява, че му няма нищо.
На вратата се потропва и един глас се провиква:
— Доктор Биъруърт е тук, ваша светлост.
Доня Елвира приема за свое задължение да отвори вратата, и когато докторът влиза, принцесата тръгва към нето с вихрушка от въпроси на латински, твърде бързи, за да ги разбере. Той ме поглежда за помощ.
— Негова светлост не е добре — казвам просто. Отстъпвам назад и той вижда как принцът се надига от стола си, залитайки от усилието; цялата руменина се е отдръпнала от лицето му. Виждам как лекарят се присвива стреснато, когато вижда Артур, и от ужасеното му изражение мигновено разбирам какво си мисли.