Принцесата заговаря настойчиво на дуенята си, която бързо отвръща шепнешком на испански. Артур мести поглед от младата си съпруга към своя лекар, с хлътнали очи, с кожа, която започва да жълтее.
— Елате — казвам на принцесата, като я хващам под ръка и я извеждам от спалнята. — Бъдете търпелива. Доктор Биъруърт е много добър лекар и познава принца от детинство. Вероятно съвсем не е нещо тревожно. Ако доктор Биъруърт каже, че е обезпокоен, ще повикаме личния лекар на краля от Лондон. Скоро ще го излекуваме.
Дребното ѝ лице е унило, но тя ми позволява да я накарам да седне на пейката в една прозоречна ниша в приемната, обръща глава и се заглежда навън към дъжда. Махам на тълпата молители да излязат от приемната, и те си тръгват, покланяйки се неохотно, като хвърлят погледи към неподвижната фигура в прозоречната ниша.
Чакаме мълчаливо, докато докторът се появява отново. Докато затваря вратата, само успявам да видя, че Артур се е върнал в леглото си и лежи облегнат на възглавниците.
— Мисля, че ще е добре да го оставим да спи — казва лекарят.
Отивам при него.
— Не е потната болест — промърморвам му настойчиво, предизвиквайки го да ми възрази, като хвърлям поглед назад към застиналата млада жена на мястото в прозоречната ниша. Осъзнавам, че не го питам за мнението му, а му забранявам да назове най-големия ни страх. — Не е потната болест. Не може да бъде.
— Ваша светлост, не мога да кажа.
Ужасява се да го каже. Потната болест убива за едно денонощие, погубвайки стари и млади, здрави и болнави без разлика. Това е проклятието, което кралят донесе след себе си, когато влезе в своето кралство с армията си от наемници, които я донесоха от вертепите и затворите на Европа. Такава е прокобата, навлечена от Хенри Тюдор на английския народ, и в първите месеци след битката хората сочеха това като доказателство, че неговият род няма да процъфтява; казваха, че царуването, започнало в мъки, ще завърши с потната болест. Питам се дали тази прокоба не е стигнала младия ни принц, питам се дали крехкият му живот не е дважди прокълнат.
— Дай Боже да не е потната болест — казва лекарят.
Принцесата прекосява стаята, идва до него и заговаря бавно на латински, отчаяно копнееща да чуе мнението му. Той я уверява, че болестта е обикновена треска, че може да предпише отвара и температурата на принца ще спадне. Казва ѝ няколко утешителни думи и си отива, оставяйки ме да убедя принцесата, че не бива да бди над съпруга си, докато той спи.
— Ако го оставя сега, заклевате ли ми се, че ще останете при него, през цялото време? — казва умолително тя.
— Ще се върна вътре още сега, ако излезете, а после си отидете в стаята, за да четете, учите или шиете.
— Ще отида! — възкликна тя с мигновено покорство. — Ще отида в покоите си, ако се съгласите да останете при него.
Дуенята, доня Елвира, отправя безизразния си поглед към мен, а после излиза от стаята след повереницата си. Отивам до леглото на принца, съзнавайки, че съм дала клетва както пред съпругата, така и пред майка му да бдя над него, но че моето бдение може да не е от голяма полза, ако младият човек, толкова блед и неспокоен в голямото легло със завеси, е жертва на донесената от баща му болест и на майчиното си проклятие.
Денят се влачи мъчително бавно. Принцесата спазва дадената дума и се разхожда в градината, учи в покоите си, и на всеки час изпраща някого да пита как е съпругът ѝ. Отвръщам, че той си почива, че температурата му още е висока. Не ѝ казвам, че състоянието му се влошава все повече и повече, че се мята в трескави сънища, че сме повикали личния лекар на краля от Лондон, и че мокря челото му, лицето му и гърдите му с гъба, напоена с винен оцет и ледена вода, но нищо не го разхлажда.
Катерина отива в кръглия параклис във вътрешния двор на замъка и се моли на колене за здравето на младия си съпруг. Късно през нощта поглеждам надолу от прозореца в кулата на Артур и виждам полюшващото се пламъче на нейната свещ в затъмнения вътрешен двор, и свитата от жени, които я следват от параклиса към спалнята ѝ. Надявам се да може да спи, докато се връщам при леглото и момчето, което изгаря от треска. Изсипвам малко пречистващи соли върху огъня и гледам как пламъците горят в синьо. Вземам ръката му и усещам потта по горещите му длани и пулса му, който блъска като чук под върховете на пръстите ми. Не знам какво да направя за него. Не знам какво може да се направи за нето. Боя се, че никой не може да направи нищо за него. В студения мрак на дългата нощ започвам да се убеждавам, че той ще умре.