— Не — изричам. — Недей.
Молитвите не могат да му попречат да се изплъзне, пиявиците, билките, маслата и овъгленото сърце на врабче, вързано на гърдите му, не могат да го задържат. Докато часовникът удари седем, той вече е мъртъв. Отивам до леглото му и му оправям яката, както правех, когато беше жив, затварям тъмните му, невиждащи очи, като издърпвам бродираната завивка върху гърдите му, сякаш му подпъхвам завивките за през нощта, и целувам студените му устни. Прошепвам: „Бог да ти дари покой. Лека нощ, сладки принце“, а после викам прислужниците да го подготвят и излизам от стаята.
До Нейна светлост кралицата на Англия
Скъпа братовчедке Елизабет,
Сигурно вече са ти казали, така че това писмо е само между нас, от жената, която го обичаше като майка, до майката, която го обичаше повече от всички. Той посрещна смъртта храбро, както правят мъжете от нашето семейство. Страданията му бяха кратки и той умря достойно.
Не те моля да ми простиш, задето не успях да го спася, защото аз никога няма да си простя. Нямаше признак за никаква друга болест, освен потната, а за нея няма лек. Не е нужно да се упрекваш, по нищо не личеше да е жертва на някакво проклятие. Той умря като обичаното смело момче, каквото беше, от болестта, която армиите на баща му донесоха в тази бедна страна, без да го знаят.
Ще доведа неговата вдовица, принцесата, при теб в Лондон. Тя е млада жена с разбито сърце. Те се обикнаха и нейната загуба е много голяма.
Както и твоята, скъпа моя.
Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс
Лятото на 1502 г.
Кралицата, моята братовчедка, изпраща личната си носилка, с която вдовицата да предприеме дългото пътуване до Лондон. Катерина пътува, съсипана и безмълвна, и всяка нощ по пътя си ляга мълчаливо. Зная, че се моли да не се събуди на сутринта. Питам я, както съм длъжна да сторя, дали мисли, че е възможно да очаква дете, и тя се разтреперва от ярост, когато чува въпроса, сякаш нахлувам в съкровените кътчета на любовта ѝ.
— Ако очаквате дете, и това дете е момче, тогава той ще бъде Принц на Уелс, а много по-късно — крал на Англия — казвам ѝ кротко, пренебрегвайки яростта, която я кара да трепери. — Вие ще станете толкова изтъкната и важна жена, колкото лейди Маргарет Боуфорт, която си създаде собствена титла: Нейна светлост майката на краля.
Тя едва успява да се принуди да проговори:
— А ако не очаквам?
— Тогава сте вдовстващата принцеса, а принц Хари става Уелски принц — обяснявам. — Ако нямате син, който да получи титлата, тогава я получава принц Хари.
— А когато кралят умре?
— Дай Боже този ден да не дойде скоро.
— Амин. Но когато дойде?
— Тогава принц Хари става крал, а съпругата му — която и да е тя — ще бъде кралица.
Тя се извръща от мен и отива до огнището, но не преди да видя презрителното изражение, което пробягва бързо по лицето ѝ при споменаването на малкия брат на принц Артур.
— Принц Хари — възкликва тя.
— Трябва да приемете онова положение в живота, което Бог ви дава — напомням ѝ тихо.
— Не го приемам.
— Ваша светлост, вие претърпяхте огромна загуба, но трябва да приемете съдбата си. Бог изисква от всички ни да приемем съдбата си. Навярно Бог повелява да се примирите? — предполагам.
— Не повелява — заявява тя твърдо.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Юни 1502 г.
Оставям вдовстващата принцеса на Уелс, както следва да бъде наричана сега, в Дърам Хаус на Странд и отивам в Уестминстър, където дворът е в дълбок траур. Вървя през познатите коридори към покоите на кралицата. Вратите стоят разтворени към приемната ѝ, претъпкана с обичайните придворни и молители, но всички са потиснати и разговарят тихо, а жакетите на мнозина са поръбени с черно.
Минавам през тълпата, като кимвам на един-двама души, които познавам; но не спирам. Не искам да говоря. Не искам да бъда принудена да повтарям, отново и отново: „Да. Болестта беше съвсем внезапна. Да, опитахме това лекарство. Да, беше ужасен шок. Да, принцесата е сломена. Да, трагедия е, че няма дете.“ Потропвам на вътрешната врата, лейди Катрин Хънтли я отваря и ме поглежда. Тя е вдовицата на претендента, който бе екзекутиран с брат ми, и двете едва се понасяме. Тя отстъпва назад и аз минавам покрай нея без нито дума.