Но брат ми не можеше да бъде прекръстен чрез брак. За която и жена да се оженеше, от колкото и низш произход да беше тя, нямаше как тя да промени името му, както съпругът ми промени моето. Той все така щеше да носи титлата граф на Уорик, все така щеше да отговаря на името Едуард Плантагенет, все така щеше да бъде истинският наследник на трона на Англия. Когато издигнеха знамето му (а някой, рано или късно, със сигурност щеше да го стори), половин Англия щеше да откликне само заради незабравимия бял бродиран символ, трептящ на флага, за бялата роза. Така го наричат: „Бялата роза“.
Затова, понеже не можеха да му отнемат името, те му отнеха богатството и земите. После му отнеха свободата, натиквайки го като забравено знаме сред други безполезни вещи в Тауър, сред предатели, длъжници и глупци. Но макар да нямаше слуги, макар да нямаше и земи, замък и дори образование, въпреки всичко брат ми имаше името си, моето име. Въпреки всичко, Теди имаше титлата си, титлата на моя дядо. Все още беше граф Уорик, Бялата роза, наследник на престола на Плантагенетите, жив постоянен укор към Тюдорите, които завзеха този престол и сега го наричат свой. Те го затвориха в мрака, когато беше малко единайсетгодишно момче, и не го изведоха, докато не стана мъж на двайсет и четири години. Не беше усещал трева под краката си от тринайсет години. После той излезе от Тауър, може би наслаждавайки се на мириса на дъжда по мократа земя, може би заслушан в писъците на чайките над реката, може би чувайки отвъд високите стени на Тауър виковете и смеха на свободни мъже, свободни англичани, негови поданици. С по един страж от двете му страни, той прекоси подвижния мост и се изкачи до Тауър Хил, коленичи пред дръвника и положи глава, сякаш заслужаваше да умре, сякаш бе готов на драго сърце да умре; и те го обезглавиха.
Това се случи вчера. Едва вчера. Валя цял ден. Имаше ужасна буря, сякаш небето се гневеше срещу жестокостта, дъждът се лееше като порой скръбни сълзи, затова, когато ми съобщиха, докато стоях до братовчедка си, кралицата, в красиво обзаведените ѝ покои, ние затворихме капаците срещу тъмнината, сякаш не искахме да виждаме дъжда на Тауър Хил, който отмиваше кръвта в канавката, кръвта на брат ми, моята кръв, кралската кръв.
— Опитай се да бъдеш смела — промърморва отново съпругът ми. — Мисли за бебето. Опитай се да не се страхуваш.
— Не се страхувам — извивам глава и говоря през рамо. — Не е нужно да се опитвам да бъда смела. Нямам от какво да се боя. Знам, че с теб съм в безопасност.
Той се поколебава. Не иска да ми напомня, че може би наистина все още имам нещо, от което да се боя. Може би дори неговото ниско положение не е достатъчно скромно, за да ме опази.
— Искам да кажа, опитай се да не показваш скръбта си…
— Защо не? — Думите ми прозвучават като детински хленч. — Защо не бива да го правя? Защо да не скърбя? Брат ми, единственият ми брат, е мъртъв! Обезглавен като предател, а беше невинен като дете. Защо да не скърбя?
— Защото няма да им хареса — казва той простичко.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Зимата-пролетта на 1500 г.
Кралицата лично слиза по величественото стълбище от покоите си в двореца да се сбогува, когато напускаме Уестминстър след празненството за Коледа, макар че кралят все още не излиза от стаята си. Майка му казва на всички, че той е добре, просто има лека треска, той е силен и здрав и прекарва в отдих студените зимни дни край горящия огън; но никой не ѝ вярва. Всички знаят, че се е поболял от угризения заради убийството на брат ми и смъртта на претендента, който беше заклеймен като предател, обвинен в участие в същия въображаем заговор. Отбелязвам за себе си със суха ирония, че кралицата и аз, и двете изгубили братята си, изпълняваме задълженията си с побелели лица и мълчаливо стиснати устни, докато мъжът, който нареди смъртта им, се оттегля в леглото си, замаян от вина. Но Елизабет и аз сме привикнали към загубата, ние сме Плантагенети — храним се с измяна и сърдечна мъка. Хенри Тюдор наскоро се е сдобил с кралска титла и винаги някой е водил битките му вместо него.
— Късмет — казва кратко Елизабет. Прави малък жест към издутината на корема ми. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш? Можеш да се оттеглиш в очакване на раждането тук. Ще бъдеш добре обслужвана, а аз ще те посещавам. Размисли и остани, Маргарет.
Поклащам глава. Не мога да ѝ кажа, че ми е втръснало от Лондон и че ми призлява от двора, и ми е дотегнало управлението на съпруга ѝ и неговата нетърпяща възражения майка.
— Много добре — казва тя, разбирайки всичко това. — А ще отидеш ли в Лъдлоу веднага след като се възстановиш? Ще се присъединиш ли към тях там?