Кралицата е коленичила пред молитвения си стол, с лице, обърнато нагоре към златното разпятие, със затворени очи. Коленича до нея, свеждам глава и се моля за сила да говоря с майката на нашия принц за неговата смърт.
Тя въздиша и хвърля поглед към мен.
— Чаках те — казва тихо.
Улавям ръцете ѝ.
— Не мога да опиша колко съжалявам.
— Знам.
Стоим на колене, хванати за ръце, мълчаливо, сякаш няма какво повече да бъде казано.
— Принцесата?
— Много тиха. Много тъжна.
— Няма ли възможност да очаква дете?
— Тя казва, че не.
Братовчедка ми кимва, сякаш не се е надявала на внук, който да замести сина, когото е изгубила.
— Направихме всичко възможно… — започвам.
Тя слага леко ръка на рамото ми.
— Знам, че със сигурност си се грижила за него, както би се грижила за собствения си син — казва тя. — Знам, че го обичаше още от бебе. Той беше истински принц на Йорк, той беше нашата бяла роза.
— Все още имаме Хари — казвам.
— Да — тя се обляга на рамото ми, докато се изправя на крака. — Но Хари не беше отгледан да бъде принц на Уелс или крал. Страхувам се, че го разглезих. Той е вятърничав и суетен.
Толкова съм изненадана да я чуя да изрича дори една дума против обичния си син, че за момент не мога да ѝ отговоря.
— Той може да се научи… — изричам със запъване. — Ще порасне.
— Той никога няма да стане втори принц Артур — казва тя, сякаш измерва дълбочината на загубата си. — Артур беше синът, когото създадох за Англия. Във всеки случай — продължава тя, — хвала на Бога, мисля, че отново чакам дете.
— Наистина ли?
— Още е рано, но се моля да е така. Ще бъде такава утеха, нали? Още едно момче.
Тя е на трийсет и шест години, стара е за още едно раждане.
— Би било прекрасно — казвам, опитвайки се да се усмихна. — Божието благоволение за Тюдорите, милост след жертва.
Отивам с нея до прозореца и се заглеждаме навън към пъстрите градини и хората, които играят на кегли на моравата под нас.
— Той беше толкова скъпоценно момче, когато се появи така рано, в началото на брака ни, като благословия. И беше такова щастливо бебе, помниш ли, Маргарет?
— Помня — казвам кратко. Няма да ѝ кажа, че тъгата ми е заради чувството, че съм забравила толкова много, че годините му с мен просто са се изплъзнали между пръстите ми, сякаш изпълнени с лишени от събития слънчеви дни. Той беше такова щастливо момче, а щастието не се помни толкова ясно.
Тя не ридае, макар че постоянно бърше сълзи от двете си бузи с опакото на дланите си.
— Кралят ще изпрати ли Хари в Лъдлоу? — питам. Ако съпругът ми трябва да бъде настойник на още един принц, тогава аз също ще трябва да се грижа за него, а не вярвам, че бих понесла да видя друго момче, нито дори принц Хари, на мястото на принц Артур.
Тя поклаща глава.
— Нейна светлост забранява — казва тя. — Казва, че той трябва да остане при нас, в двора. Ще бъде образован тук и обучаван за новото си призвание под нейния поглед, под нашия постоянен надзор.
— А вдовстващата принцеса?
— Тя ще се прибере у дома в Испания, предполагам. Тук не я задържа нищо.
— Нищо, бедното дете — съгласявам се, представяйки си момичето с побелялото лице в големия дворец.
Посещавам принцеса Катерина, преди да се прибера у дома в замъка Стортън. Тя е много млада, за да бъде оставена съвсем сама, само с хора, на които се плаща да ѝ правят компания — строгата ѝ дуеня и придворните ѝ дами, изповедникът ѝ и слугите ѝ — в красивия дворец с големи терасирани градини, които водят надолу към реката. Иска ми се да я доведат в покоите на кралицата в двора, а не да я оставят тук, за да управлява собствено домакинство.
Станала е по-красива през месеците на траура, бледата ѝ кожа блести на фона на бронзовата ѝ коса. По-слаба е и това кара сините ѝ очи да изглеждат по-големи на сърцевидното ѝ лице.
— Дойдох да се сбогувам — казвам ѝ с насилена бодрост. — Отивам си у дома в Стортън, а предполагам, че вие скоро ще потеглите обратно за Испания.
Тя се оглежда наоколо, сякаш за да се увери, че не ни подслушват, но дамите ѝ са далече, а доня Елвира не говори английски.
— Не, няма да се прибера у дома — казва тя със сдържана решителност.
Чакам обяснение. Тя ми отправя бърза, дяволита усмивка, която разведрява мрачността на печалното ѝ лице, и повтаря:
— Няма да си отида. Затова няма нужда да ме гледате така. Няма да си отида.