— Обесили нашия приятел Лий по същия начин — казва ми тихо гледачът на хрътките.
Предпазливо не обръщам глава. Привидно, двамата оглеждаме одрания труп.
— Наистина ли? — питам. — Томас Лий, който дойде тук, за да затвори абатството?
— Да — казва той със сдържано задоволство. — На портите на Линкълн. Също и съветника на епископа на Линкълн. Онзи, който даде показания срещу святата ни кралица. Сякаш всичко се поправя, нали, ваше благородие?
Усмихвам се, но внимавам да не кажа нищо.
— А синът ви Реджиналд скоро ли ще дойде с благочестива войска? — пита той с възможно най-нисък шепот. — Обикновените хора ще се зарадват да узнаят това.
— Скоро — казвам, и той се покланя и си тръгва.
Вече сме изяли еленовото месо, направили сме питки с месен пълнеж и супа, а кокалите сме дали на хрътките, когато получаваме новини от Донкастър, където лордовете, поземлените аристократи и обикновените хора на Севера се подреждат в боен ред срещу армията на краля, моите двама сина — на погрешната страна; те изчакват, готови да прекосят от другата страна. Монтагю ми изпраща вестоносец:
Поклонниците изложиха исканията си пред Томас Хауард. Той имаше късмет, че се съгласиха да преговарят; ако се бяха били, щеше да бъде разгромен. Сигурно бяха повече от трийсет хиляди, предвождани от всички благородници и лордове на Йоркшър. Кралската армия е гладна и премръзнала, понеже земите тук са много бедни, а никой не ни желае доброто. Не ми дадоха пари да платя на войниците си, а други са тръгнали на този поход за дори по-малко заплащане от онова, което аз обещах на своите. Времето също е лошо, и се говори, че в града вилнее мор.
Поклонниците спечелиха тази война и сега излагат исканията си. Искат вярата на бащите ни да бъде възстановена, законът да бъде възстановен, благородните съветници на краля да бъдат възстановени на поста си, а Кромуел, Ричард Рич и епископите-еретици да бъдат прогонени. В армията на краля няма дори един човек, включително Томас Хауард, който да не е съгласен. Чарлс Брандън също ги насърчава. Точно това очаквахме всички, още откакто кралят най-напред се обърна срещу кралицата и взе Кромуел за свой съветник. Така че Томас Хауард ще отиде при краля с молбата на поклонниците за всеобщо помилване, и споразумение за възстановяване на старите ритуали.
Почитаема майко, толкова сън изпълнен с надежда!
Изгорете това.
Л’Ербер, Лондон
Ноември 1536 г.
Би трябвало да подготвям имението Бишам за Коледа, но не мога да се заловя за нищо, докато си мисля за двамата си сина, с армията на краля зад тях и поклонниците пред тях, в очакване на съгласието на краля за примирието. Накрая вземам децата на Монтагю — Катерина, Уинифред и Хари — и отивам в Лондон, надявайки се на новини.
Не им обещавам удоволствието да присъстват на пълна коронация, но те знаят, че кралят е обещал да коронова съпругата си и церемонията би трябвало да се проведе в деня на Вси Светии. Аз самата смятам, че той няма да може да си позволи пищна коронация, докато изпраща войници и оръжия на север, и ще е едновременно разгневен и уплашен. Няма да може да излезе с уверени крачки пред тълпата, и да позволи на всички да се възхитят на него и на красивата му млада съпруга. Този бунт го е разтърсил, и докато е в това състояние, запратен обратно в страховете от детството си, че не е достатъчно добър, той просто няма да може да планира бляскава церемония.
Веднага след като пристигам и се помолвам в параклиса, отивам в приемната си, за да се срещна с всички арендатори и молители, които искат да ме видят, да ми пожелаят весела Коледа, да изложат молбите си, и да платят глобите и наемите си за този период. Сред тях има човек, когото разпознавам, свещеник и приятел на моя изпратен в изгнание домашен свещеник, Джон Хелиър.
— Можеш да ме оставиш — казвам на внука си Хари.
Той вдига поглед към мен, изражението му е будно и оживено.
— Мога да остана с вас, почитаема бабо, мога да бъда ваш паж. Не съм се уморил да стоя прав.
— Разбира се — казвам. — Но аз може да прекарам тук целия ден. Можеш да слезеш в конюшните и можеш да излезеш по улиците; може да разгледаш наоколо.
Той се покланя леко и излита от стаята като изпратена от тетивата стрела, и едва тогава кимвам за поздрав на приятеля на Хелиър и давам знак на управителя си, че той може да пристъпи напред и да говори с мен.
— Отец Ричард Лангриш от Хейвънт — напомня ми той.
— Разбира се — усмихвам се.
— Нося поздрави от сина ви, Джефри. Бях с него в армията на краля на Север — казва той.