От една бележка от братовчедка ми Гъртруд, от един пратеник на испанския посланик и от собствените си хора в Лондон съм узнала как на краля е било обяснено, че няма да може да се справи с която и да е част от Англия, камо ли със Севера, освен ако не изготви споразумение с поклонниците. Казали са му, просто и почтително, че Църквата трябва да се върне към Рим, а той трябва да приеме обратно старите благородници за свои съветници. Кралят може и да роптае, че никой няма право да му казва с кого да се съветва, но знае, както знаят и лордовете, както знаят благородниците, както знаят обикновените хора, че нищо не върви в управлението на страната, откакто постави незначителни чиновници на най-висока служба и сключи мним брак с дъщерята на моя управител.
Най-накрая, вилнеещ и разгневен, той се съгласява — няма какво друго да направи, освен да се съгласи — и Томас Хауард потегля обратно на север през снежни вихрушки в мразовито време, носейки помилването от краля, и трябва да чака в студа пред Донкастър, докато херолдът на Ланкастър оповестява кралското помилване пред хилядите търпеливи жители на Севера, застанали в безчислени, безмълвни редици. Робърт Аск, предводителят, появил се почти от нищото, коленичи пред своите хиляди пилигрими и им казва, че са спечелили огромна победа. Моли ги да го освободят от поста му на капитан. Когато те се съгласяват, той откъсва емблемата с петте рани и обещава, че всички те няма да носят друг герб освен този на краля.
Когато чувам това, изваждам от джоба си емблемата, която Том Дарси ми даде, целувам я и я прибирам на дъното на една стара ракла в помещенията на гардеробната си. Вече не ми е нужна като тайно напомняне кому дължа лоялност. Поклонението приключи и поклонниците спечелиха; всички можем да приберем емблемите си, а синовете ми, всичките ми синове, ще се приберат у дома.
Лондон е изпълнен с радост от тези новини. Бият камбаните за коледната служба, но всички знаят, че те провъзгласяват спасението на страната, спасението на Църквата, и спасяването на краля от него самия. Завеждам домакинството си да гледаме как дворът преминава в шествие от Уестминстър до Гринич, смеем се и се разхождаме по замръзналата река. Толкова е студено, че децата могат да се пързалят по леда, и внуците ми Катерина, Уинифред и Хари се вкопчват в ръцете ми и ме молят да ги тегля след себе си.
По средата на реката грее кралският двор в златния си коледен блясък, епископите в своите филони, с митри на главите и с украсените със скъпоценни камъни жезли, искрящи на светлината на хиляда факли. Въоръжените войници удържат тълпите назад, така че конете със специалните си подкови за лед с остри гвоздеи могат да стигнат до средата на реката, сякаш тя е голям бял път, лъкатушещ през леден град, сякаш могат да яздят така чак до земите на Русия. Всички покриви на Лондон са покрити със сняг; по ръба на всеки сламен покрив има блестящи ледени висулки. Заможните граждани и децата им са ярко облечени в червените и зелени цветове на имела, хвърлят розовите си шапки във въздуха и крещят: „Бог да пази краля! Бог да пази кралицата!“
Когато принцеса Мери излиза, облечена в бяло върху белия си кон, я посреща най-гръмкият рев, който тълпата може да нададе. „Бог да пази принцесата!“ Внукът ми Хари е трепетно развълнуван да я види, подскача на място и ликува с блеснали от преданост очи. Гражданите на Лондон не се интересуват, че тя трябва да бъде наричана „лейди Мери“, и вече не е принцеса. Те знаят, че са възстановили Църквата, не се съмняват, че ще си върнат и принцесата.
Тя се усмихва, както съм я учила да се усмихва, и обръща глава наляво и надясно, така че никой да не бъде пренебрегнат. Вдига облечената си в ръкавица ръка, и виждам, че носи красиво избродирани бели кожени ръкавици, обшити с перли; най-после се грижат за нея така, както е редно да се грижат за една принцеса. Конят ѝ има сбруя в наситено зелено, седлото ѝ е от зелена кожа. Над главата ѝ нейното знаме се развява и плющи на ледения вятър, и аз се усмихвам, когато виждам, че върху него е розата на Тюдорите; червеното кръгче в центъра ѝ е толкова малко, че розата изглежда бяла, а до нея носят и знамето на майка ѝ с избродирания на него нар.
На главата си носи прекрасна шапчица, сребристобяла, с развяващо се перо; облечена е със скъп бял жакет, бродиран със сребърна нишка и обшит с перли. Богатата ѝ, бухнала пола също е бяла, падаща от двете страни на седлото, и тя язди добре, държейки здраво юздите в ръка, с вдигната глава.
До нея, яздейки успоредно върху малко доресто пони, сякаш има право да бъде тук, е тригодишното момиче Болейн, с хубаво лице, светнало под алената шапка, махайки с ръка на всички. Мери ѝ говори от време на време. Очевидно е, че обича малката си полусестра Елизабет. Тълпата я аплодира заради това. Мери има нежно сърце и винаги търси някого, когото да обича.