— Може ли да се поклоня? Може ли да ѝ се поклоня? — пита настойчиво Хари.
Поклащам глава.
— Не днес. Ще те заведа при нея друг път.
Отстъпвам назад, така че тя да не ме види. Не искам да бъда напомняне за по-тежки дни и не искам тя да си помисли, че търся вниманието ѝ днес, в този ден на нейния триумф. Искам да изпита радостта, която беше редно да има от детството си, искам да бъде принцеса, без да бъде измъчвана от съжаления. Имала е малко щастливи дни, никакви след идването на блудницата Болейн, но този е такъв. Не искам да бъде помрачен от тъгата ѝ, че не може да ме има до себе си, че все още сме разделени.
Доволна съм да я наблюдавам от брега на реката. Мисля си, че кралят най-сетне се вразумява, макар да изстрадахме няколко странни години на безумна жестокост, когато той не знаеше какво върши, когато не знаеше какво мисли, и никой не можа да събере смелост да го спре. Но сега го спря самият народ. С куража на светците, обикновените хора се възправиха и предупредиха Хенри Тюдор, че баща му е завладял страната, но не може да завладее душите им.
Улзи не би го направил, момичето Болейн не можа да го направи, Кромуел никога не помисли да го направи, но хората на Англия казаха на своя крал, че е стигнал до граница, начертана от тях. Той няма власт над всичко в кралството. Няма власт над Църквата, няма власт над тях.
Не се съмнявам, че ще дойде денят, когато той ще види, че е извършил неправда и спрямо кралица Катерина, и ще прояви справедливост към дъщеря ѝ. Разбира се, че ще го направи. Сега няма полза да държи на твърденията си, че тя е негова незаконородена дъщеря. Ще я признае за своя най-голяма дъщеря, ще ме повика отново да ѝ служа, и ще ѝ уреди бляскав брак с някой от владетелите на Европа. Ще замина с нея и ще се погрижа тя да бъде в безопасност и да е щастлива в новия си дворец, независимо къде трябва да отиде, независимо за кого трябва да се омъжи.
— Аз ще бъда неин паж — казва Хари, в съзвучие с мислите ми. — Ще ѝ служа, ще бъда неин паж.
Навеждам се, усмихвам му се, и докосвам студената му буза.
Мощен рев се надига откъм чакащата тълпа, когато кралските телохранители се задават, марширувайки ритмично, макар че от време на време някой се подхлъзва. Никой не пада; понякога се налага да се подпират на дръжките на пиките, за да се задържат изправени, но изглеждат смели и блестящи в зелено-белите си ливреи, а после, най-сетне, ето го и кралят, яздещ зад тях, бляскав в императорско пурпурно, сякаш е самият император на Свещената Римска империя, с Джейн до него, навлечена с кожи.
Сега той е масивна фигура. Високо върху гърба на едър, почти впрегатен кон, едрото тяло на Хенри не отстъпва на широките плещи и огромната задница на коня. Жакетът му е подплатен толкова плътно и дебело, че е широк колкото двама мъже, с шапка, поръбена цялата с кожа, като голям леген върху оплешивяващата му глава. Носи наметалото си отметнато назад, за да можем всички да видим пищния му жакет и жилетката, но същевременно да се възхитим и на развяното наметало: скъпо пурпурно кадифе, спускащо се почти до земята.
Ръцете му са върху юздите, облечени в кожени ръкавици, блестящи от диаманти и аметисти. Има скъпоценни камъни по шапката си, по подгъва на наметалото, върху самото си седло. Изглежда като бляскав, триумфиращ крал, който поема владенията си, а гражданите, обикновените хора и дребните благородници на Лондон изразяват с гръмък рев одобрението си за този гигант, възседнал огромния си кон, докато той язди по голямата замръзнала река.
До него Джейн е миниатюрна. Облекли са я в синьо и тя изглежда студена и нереална. Носи синя шапчица, която е прекалено висока и тежка за главата ѝ. Развяващата се синя наметка от време на време се закача за нещо, дърпа я рязко назад и я кара да се вкопчва в юздите. Възседнала е красив сив кон, но не язди като кралица; добива нервно изражение, когато конят се подхлъзва веднъж на леда и отново намира опора.
Тя се усмихва на шумните приветствия, но постоянно се оглежда, почти сякаш мисли, че са за някой друг. Давам си сметка, че е виждала как други две съпруги отговарят на рева: „Бог да пази кралицата“, и трябва да си напомни, че преданият възглас се отнася за нея.
Чакаме, докато целият двор минава покрай нас — лордовете и тяхната свита, и всички епископи, дори Кромуел в скромната си тъмна мантия, подплатена със скрита отдолу скъпа кожа, а после чуждестранните посланици. Виждам дребния, елегантен испански посланик, но вдигам качулката на подплатеното си с кожа наметало и се постаравам да не ме види. Не искам никакъв скрит знак от него; днес не е ден за заговорничене. Спечелихме победата, от която имахме нужда: това е ден за празнуване. Чакам с домакинството си, докато и последните войници са отминали и ги следват само каруците на домакинството, и казвам: