— Това е краят на представлението, Хари, Катерина, Уинифред. Време е да си вървим у дома.
— О, почитаема бабо, не може ли да изчакаме, докато минат ловците с хрътките? — казва умолително Хари.
— Не — заявявам. — Вече ги преведоха, а всички соколи ще бъдат на пръчките си за кацане, зад спуснати завеси, за да ги предпазят от студа. Няма нищо за гледане и става прекалено късно.
— Но защо не можем да отидем с двора? — пита Катерина. — Нашето място не е ли в двора?
Пъхвам ръчичката ѝ под лакътя си.
— Догодина ще отидем — обещавам ѝ. — Сигурна съм, че кралят ще ни повика обратно при себе си, с цялото ни семейство, и догодина ще празнуваме Коледа в двора.
Бъдни вечер в Л’Ербер е, и аз съм в параклиса, на колене, очаквайки момента, когато ще чуя как една, после още една, после сто камбани оповестяват среднощния час, а после зазвъняват с всичка сила, за да отбележат рождеството на Нашия Господ.
Чувам как външната врата внезапно се отваря, после се затваря с глух звук, и усещам струята студен въздух, когато пламъчетата на свещите се поклащат, а после изведнъж синът ми Монтагю свежда глава пред олтара и коленичи пред мен за благословията ми.
— Синко! О, сине мой!
— Почитаема майко, честита Коледа.
— Честита Коледа, Монтагю. Да не би току-що да пристигаш от Север?
— Яздих със самия Робърт Аск — казва той.
— Той е тук? Поклонниците са в Лондон?
— Повикан е в двора. Гост е на краля за коледното празненство. Оказана му е чест.
Чувам думите му, но не мога да повярвам.
— Кралят е поканил Робърт Аск, предводителя на поклонниците, в двора за Коледа?
— Като предан поданик, като съветник.
Протягам ръка към сина си.
— Водачът на поклонниците и кралят?
— Това е мир. Това е победа.
— Не мога да повярвам, че бедите ни приключиха.
— Амин — казва той. — Кой би повярвал?
Л’Ербер, Лондон
Януари-февруари 1537 г.
На следващия ден Монтагю отива лично в двора, като взема със себе си Хари, който подтичва след него, много строг и сериозен, а когато се връща в края на дванайсетте коледни дни, идва право в личните ми покои, за да ми разкаже за срещата между краля и поклонника.
— Той разговаря с краля невероятно открито и искрено. Не би помислила, че е възможно.
— Какво каза?
Монтагю хвърля поглед наоколо, но с мен са само внучките ми и две дами, а освен това времето на страха от шпиони е приключило.
— Каза на негово величество в лицето, че е дошъл само за да му разкрие сърцата на хората, и че те не могат да търпят Кромуел като съветник.
— Кромуел беше ли там, за да чуе това?
— Да. Именно това направи постъпката толкова смела. Кромуел побесня, заяви, че всички северняци са предатели — а кралят премести поглед от единия към другия, и обгърна с ръка раменете на Робърт Аск.
— Кралят е предпочел Аск пред Кромуел?
— Пред всички.
— Кромуел сигурно е извън себе си.
— Страхува се. Помисли си какво се случи с неговия господар, Улзи! Ако кралят се обърне срещу него, той няма приятели. Томас Хауард е готов още утре сам да издигне ешафод, за да го види обесен на него. Създал е закони, които могат да се извъртят така, че да уловят всеки. Ако бъде пленен в собствената си мрежа, никой от нас няма да си помръдне и пръста да го спаси.
— А кралят?
— Подари на Аск собствения си жакет от ален сатен. Даде му златната верижка от шията си. Попита го какво иска. Боже мой, но този йоркшърец е смел човек! Преви коляно, но вдигна глава и заговори на краля без страх. Каза, че Кромуел е тиранин, а мъжете, които е изхвърлил от манастирите, са били добри хора, захвърлени в нищета от алчността на Кромуел, а народът на Англия не може да живее без абатствата. Каза, че Църквата е сърцето на Англия; тя не може да бъде нападната, без да пострадаме всички. Кралят го изслуша, изслуша всяка дума, а накрая каза, че ще го направи свой съветник.
Спирам, за да погледна светналото лице на Хари.
— Ти видя ли го? Чу ли това?
Той кимва.
— Той е много тих и сдържан, и може отначало да не го забележиш, но после виждаш, че той е най-важният човек там. И е приятен наглед, макар да е сляп с едното око. Кротък и усмихнат е. И е наистина смел.