Монтагю ми пише бележка от Гринич, където е заедно с двора.
Кралят нареди на Норфолк да отиде във всички манастири, които са оказали някаква съпротива. Казва, че монасите и канониците трябва да бъдат застигнати от ужасна участ за назидание на другите. Мисля, че възнамерява да ги избие. Моли се за нас.
Не разбирам времената, в които живея. Прочитам писмото на сина си веднъж, два пъти, три пъти, и го изгарям веднага след като запомням ужасните думи наизуст. Отивам в параклиса си, коленича на студения каменен под и се моля, но откривам, че мога само да прехвърлям зърната с пръсти и да клатя глава, сякаш искам да отрека ужасните неща, които се случват на хората, които нарекоха себе си поклонници и тръгнаха на поход, за да получат Божията милост.
Кралят е чул, че някои вдовици и сираци срязали въжетата и свалили телата на своите съпрузи и бащи, екзекутирани като бунтовници, и ги погребали тайно, нощем, в църковните дворове. Изпрати съобщение на Томас Хауард, като му поръча да открие тези семейства и да ги накаже. Телата трябва да бъдат изровени от осветената земя. Иска труповете да бъдат оставени да висят, докато изгният.
Почитаема майко, мисля, че е полудял.
Борейки се със собствената си съвест, Томас Хауард, херцогът на Норфолк, се подчинява на краля във всичко, закрива манастирите и затръшва вратите на онези, които са били отворени отново. Никой няма каквото и да е обяснение за това, явно обяснение не е и нужно. Сега сградите ще бъдат раздадени на съседните лордове, за да ги използват камъните за строителство; земите ще бъдат продадени на близките фермери. Обикновените хора вече няма да се обръщат към абатствата за утеха и помощ, монасите ще бъдат бездомни просяци. Светата Дева няма да бъде почитана пред стотиците хиляди малки олтари в крайпътните параклиси. Няма да има повече поклоннически пътувания, няма да има надежда. От Север идва песен, в която се казва, че няма да има месец май, а аз се заглеждам навън през дебелото стъкло, към сивия вътрешен двор, където снегът бавно се топи, и си мисля, че тази година пролетта идва без радост, без любов, и е вярно: месеците ще се сменят, но няма да има весел месец май.
Имението Бишам, Бъркшър
Пролетта на 1537 г.
Веднага щом пътищата стават достатъчно сухи за пътуване, напускам Лондон и отивам в Бишам. Хари се прибира у дома с баща си — личицето му е озадачено, защото сезонът, който обещаваше толкова много, въобще не прилича на пролет. Яздя на допълнително седло зад началника на конницата ми, и извличам известна утеха от това да се облягам на широкия гръб на мъжа, докато едрият кон крачи с полюшване надолу по калния път към Бъркшър.
Така че съм извън града, когато отвеждат Том Дарси в Тауър и го разпитват. Той не проявява особено смирение, Бог да благослови стария човек за гневливия му нрав. Носи в джоба си помилването от краля, и въпреки това е арестуван. Гледа Томас Кромуел в лицето, съзнавайки, че той е негов единствен съдия, и въпреки това му казва, макар да записват думите му като уличаващо го доказателство: „Кромуел, тъкмо вие сте първият и главен причинител на целия този бунт и всички злодеяния.“ Когато синът на ковача примигва, чул тези прости и ясни думи, Дарси му предвещава сигурна смърт на ешафода, като му казва, че дори да дойде денят, когато в Англия остане жив само един благородник, този единствен лорд със сигурност ще обезглави Томас Кромуел.
Довеждат и Джон Хъси, стария шамбелан на принцесата, и аз си го спомням как ме наблюдаваше търпеливо, докато си губех времето с описването на скъпоценностите ѝ, спомням си и вярната обич на съпругата му към нея. Моля се никой да не каже на принцесата, че бившият ѝ шамбелан е задържан в Тауър за разпит.