— Очевидно иска такъв за Джейн и за себе си.
— Лично Кромуел назначи мнимия игумен и затвори обителта.
— И това ще се промени.
За момент съм просто зашеметена, после виждам, че ми се дава най-големият подарък за една благочестива жена: обителта, основана от семейството ми, да премине отново под моите грижи.
— Това е голяма чест за нас — изпълнена съм с истинско благоговение при мисълта, че ще ни позволят да отворим отново прекрасния си параклис, че монасите ще извисят гласове в своите песнопения в отекващата галерия, че светото причастие отново ще стои в блестяща дарохранителница зад олтара, а свещите ще горят пред него, така че малката светлинка да блести навън през прозореца, в тъмнината на един суров свят. — Наистина ли позволява това? От всички приорати, абатства и манастири на Англия, които затвори, позволява точно на тази светлинка да грейне отново? Нашият параклис? Където висят знамената с бялата роза?
— Да — казва Монтагю с усмивка. — Знаех, че това означава много за теб. Толкова се радвам, почитаема майко.
— Мога отново да го направя красив — прошепвам. Вече си представям знамената, окачени отново край олтарната преграда, тихите стъпки на хората, влизащи в църквата да изслушат литургията, даровете пред вратата, гостоприемството към пътниците, силата и покоя на едно място за молитва. — Това е само едно място, и то само едно малко място, но мога да възстановя църквата в Бишам. Това ще бъде единственото абатство в Англия, но ще стои и ще грее със слаба, свята светлинка в тъмнината на тази Англия на Хенри.
Дворецът Гринич, Лондон
Коледа 1537 г.
Монтагю и аз, придружени от внука ми Хари като наш паж, посещаваме Гринич, за да поднесем подаръците си на краля, и се озоваваме в двор, който все ще е в траур за кралица Джейн. Това е най-тихата Коледа, която съм виждала някога. Но кралят приема подаръците ни с усмивка и ни пожелава весела Коледа. Пита ме дали съм виждала принц Едуард и ми дава разрешение да посетя малкото бебе в детската му стая. Казва, че може да взема внука си, и усмихнато кимва на Хари.
Страховете на краля за сина му са болезнено очевидни. Пред вратите има удвоена стража и никой не може да влезе без писмено разрешение. Абсолютно никой, дори да е херцог. Възхищавам се на бебето, което изглежда здраво и силно, и пъхам златна монета в ръката на бавачката му, като казвам, че ще се моля той да остане здрав. Оставям го да надава мощен рев, за да бъде нахранен: истински Тюдор в изискванията си.
След като поднасям почитанията си, съм свободна да отида в покоите на принцесата. Тя има собствен малък двор, заобиколена е от дамите си, но когато ме вижда, скача на крака и изтичва към мен, и аз я прегръщам и я притискам към себе си, както винаги.
— А кой е това?
Тя поглежда надолу към Хари, който е застанал на едно коляно, с ръчичка върху сърцето си.
— Това е внукът ми Хари.
— Бих могъл да ви служа — изрича той задъхано.
— Ще се радвам да бъдеш на служба при мен.
Тя му подава ръка, а той се изправя на крака и се покланя, личи си, че е като замаян от обожанието към своята героиня.
— Баба ти ще каже кога можеш да постъпиш в домакинството ми — казва му тя. — Предполагам, че си нужен и в дома си.
— Не съм от полза у дома, истински безделник съм, няма да им липсвам много — казва той, като се опитва да я убеди, но успява само да я разсмее.
— Тогава ще дойдеш при мен, когато станеш много полезен и започнеш да работиш усърдно — казва тя.
Принцесата ме дръпва в личния си кабинет, където оставаме сами и мога да погледна бледото ѝ лице, да избърша сълзите от бузите ѝ и да ѝ се усмихна.
— Мое най-скъпо дете.
— О, лейди Маргарет!
Веднага виждам, че не се храни както трябва, под очите ѝ има сенки и е толкова бледа.
— Не сте ли добре?
Тя свива рамене.
— Нищо необичайно. Толкова скърбях за кралицата. Бях толкова потресена… не можех да повярвам, че ще умре така… за малко дори се усъмних във вярата си. Не можех да разбера как Бог можа да я вземе…
Тя млъква рязко и обляга чело на рамото ми, а аз леко я потупвам по гърба, мислейки си: „Бедното дете, да изгуби такава майка, а после да обикне и изгуби мащеха! Това момиче ще прекара остатъка от живота си, копнеейки за някого, на когото може да се доверява и да обича.“
— Трябва да вярваме, че тя е при Бог — казвам внимателно. — Освен това отслужваме литургии за душата ѝ в собствения ми параклис в Бишам.