При тези думи тя се усмихва.
— Да, кралят ми каза. Толкова се радвам. Но, лейди Маргарет! Другите абатства!
Леко поставям пръст върху устните ѝ.
— Знам. Има много, за което да скърбим.
— Получавате ли вести от сина си? — прошепва тя, с толкова тих глас, че трябва да се наведа, за да я чуя. — От Реджиналд?
— Събираше подкрепа за поклонниците, когато сключиха мир и изготвиха споразумението си с баща ви — казвам. — Когато получи новини за поражението им, беше отзован в Рим. Сега е там, в безопасност.
Тя кимва. На вратата ѝ се потропва и една от новите почетни дами подава глава в стаята.
— Не можем да говорим сега — решава принцесата. — Но когато му пишете, можете да му кажете, че с мен се отнасят добре, мисля, че съм в безопасност. А сега, когато имам малък брат, баща ми се помири с мен и с моята полусестра, Елизабет. Има син, най-сетне. Дано сега може да бъде щастлив.
Хващам я за ръка и излизаме навън, където всичките ѝ дами, някои от тях — нейни приятелки, а други — шпионки, се изправят и ни правят реверанс. Усмихвам се еднакво любезно на всички.
Замъкът Уорблингтън, Хампшър
Лятото на 1538 г.
Прекарвам лятото в къщата си в Уорблингтън. Пътуващият двор минава наблизо, но тази година по пътя не се задават кралски вестоносци, за да се уверят, че мога да подслоня голямата свита. Кралят не иска да отседне при мен, макар че нивите са толкова зелени и обширни, а горите — така изобилстващи от дивеч, както бяха, когато той каза, че това е любимата му къща в Англия.
Гледам голямото крило, което построих за удобството на кралица Катерина и младия ѝ съпруг, и си мисля, че това бяха хвърлени на вятъра пари и пропиляна обич. Мисля си, че парите или обичта, предлагани на Тюдорите, винаги отиват на вятъра, защото момчето Тюдор, толкова обичано от майка си, беше разглезено от всички ни.
От къщата си в Бишам научавам, че Томас Кромуел ни отнел абатството за втори път. На монасите, които трябваше да се молят за Джейн Сиймор, е наредено да напуснат, параклисът за отслужване на литургии за душите на починалите, който трябваше да остане вечно, единственият такъв параклис в Англия, е тих. Филонът на епископа е отнет, нашето абатство отново е затворено. Беше отворено отново по прищявка на Тюдор; затваря врати по заповед на Кромуел. Дори не пиша, за да протестирам.
Поне съм уверена, че принцесата е на сигурно място в Хамптън Корт и когато гостува на брат си в двореца Ричмънд. Без съмнение тя ще има нова мащеха, преди да изтече годината, и всяка нощ се моля кралят да избере жена, която да се държи добре с нашата принцеса. Сигурно ще търсят съпруг и за нея, говори се за португалската кралска фамилия, а двамата с Монтагю сме съгласни, че независимо от възрастта ми и независимо къде ще отиде тя, аз трябва да замина с нея, за да се погрижа да се установи в новия си дом.
Това лято съм заета в Уорблингтън: готвя се за жътвата и въвеждам ред в архивите, но един ден моят управител идва да ми съобщи, че един нов пациент в малката ни лечебница, мъж на име Джарвис Тиндейл, питал лекаря Ричард Еър защо в църквата и в лечебницата няма книги за новото познание. Някой му отговаря, че е всеизвестно, че аз и цялото ми семейство вярваме в старите порядки, в това, че свещеникът изрича Божието слово пред вярващите, в светата литургия, във вярата, а не в делата.
— Попита за онзи коняр, когото освободихте от работа, милейди. Лутеранът, който искаше да покръсти половината коняри? Попита и за домашния ви свещеник, Джон Хелиър, и дали той някога посещава сина ви Реджиналд в Рим или където е. И пита защо синът ви Реджиналд не се връща в Англия толкова дълго.
В едно малко село винаги има клюки. Винаги има клюки за господарската къща. Но изпитвам смущение заради тези клюки за замъка, за болницата, за нашата вяра, точно когато се справихме невредими с поклонението, и точно когато нашата принцеса намери известна сигурност там, където ѝ е мястото.
— Мисля, че е по-добре да кажете на този човек да внимава с обноските си спрямо своите домакини — казвам на управителя. — И съобщете на лекаря господин Еър, че не е нужно мненията ми да бъдат споделяни с половината хора от околността.
Управителят се усмихва широко.
— Нищо не е станало — казва. — Няма какво да се знае. Но ще поговоря насаме с него.
Не се замислям повече за това, докато не се настанявам в приемната, занимавайки се с делата на имота, с Монтагю до себе си, а Джефри пристига с Ричард Еър, лекаря, и приятеля си Хю Холанд, търговецът на зърно. При вида му заставам рязко нащрек, като елен, замръзнал при звука от прекършването на вейка. Питам се защо Джефри е довел тези мъже при мен.