— Почитаема майко, трябва да говоря с вас — казва Джефри, като коленичи за благословията ми.
Съзнавам, че усмивката ми е напрегната.
— Неприятности ли има? — питам го.
— Не мисля. Но този лекар казва, че един пациент в болницата…
— Джарвис Тиндейл — прекъсва го лекарят с поклон.
— Един пациент в болницата искал да основе тук училище за новото познание, и някой му казал, че тук то не се търси и че вие не бихте го позволили. Сега той си замина, изпълнен със злоба, и разказва на всички, че не допускаме книгите, чието четене кралят е разрешил, и че Хю Холанд, моят приятел тук, е много близък с нас и Реджиналд.
— В това няма нищо нередно — казвам предпазливо, като хвърлям поглед към Монтагю. — Това са клюки, без които можем да минем, но няма доказателства.
— Не, но може да се направи така, че да звучи нередно — изтъква Джефри.
— А това е търговецът, който отиде при Реджиналд с моето предупреждение — прошепва Монтагю в ухото ми. — И откара домашния ти свещеник отвъд морето по наша молба. Така че под този дим има малко огън. — На висок глас се обръща към лекаря: — А къде е сега този господин Тиндейл?
— Отпратих го веднага щом оздравя — казва лекарят бързо. — Управителят на нейна светлост ми каза, че тя не обича клюки.
— Можете да бъдете сигурен, че не обичам — казвам му остро. — Плащам ви, за да церите бедните, а не да клюкарствате за мен.
— Никой не знае къде е той — казва Джефри нервно. — Нито дали не ни следи от известно време. Мислите ли, че може да е отишъл при Томас Кромуел?
Монтагю се усмихва безрадостно.
— Със сигурност.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото всеки, който има някакви сведения, винаги отива при Кромуел.
— Какво да правим? — Джефри мести поглед от мен към по-възрастния си брат.
— По-добре да отидеш лично при Кромуел. Говори с него за това дребно недоразумение, това малко несъгласие, и че тук клюкарстват за глупости като сбирщина старици — отправям гневен поглед към лекаря. — Увери го в лоялността ни. Напомни му, че сам кралят възстанови нашето абатство в Бишам и нарежда да държим в църквата Библия на английски, която всеки може да чете. Кажи му, че в малкото училище преподаваме новото познание от книги, чието използване негово величество разрешава. Кажи му, че учителят учи децата да четат, за да могат да учат молитвите си на английски. И нека тези добри мъже обяснят какво се говори против тях, и че всички сме верни слуги на краля.
Джефри придобива неспокойно изражение.
— Ще дойдеш ли с мен? — пита той Монтагю много тихо.
— Не — заявява твърдо Монтагю. — Това е нищо. Няма от какво да се боиш. По-добре само един от нас да отиде да каже на Кромуел, че тук няма нищо, което да представлява интерес за него — нито тук в замъка, нито в имението. Кажи му, че господин Холанд е отнесъл преди месеци на Реджиналд съобщение със семейни новини, нищо повече. Но иди днес и му кажи всичко това. Той вероятно вече знае всичко. Но ако отидеш и му кажеш, тогава създаваш впечатление за откритост.
— Не може ли да дойдеш?
Джефри моли толкова жално, че се обръщам към Монтагю и казвам:
— Синко, няма ли да отидеш с него? Ти можеш да говориш с Томас Кромуел по-непринудено и спокойно, отколкото Джефри.
Монтагю се изсмива късо и поклаща глава.
— Ти не знаеш как разсъждава Кромуел — казва той. — Ако отидем и двамата, ще изглежда, че сме разтревожени. Ти иди, Джефри, и му кажи всичко. Нямаме нищо за криене и той знае това. Но иди днес, за да можеш да разкажеш нашата версия на историята, преди този Тиндейл да стигне там и да предаде доклада си на своя господар.
— И вземи някакви пари — казвам много тихо.
— Знаеш, че нямам дори едно пени на този свят! — възкликва Джефри раздразнено.
— Монтагю ще ти даде нещо от хранилището за пари и скъпоценности — казвам. — Предай на Томас Кромуел подарък и добрите ми пожелания.
— Откъде да зная колко да му дам? — възкликва Джефри. — Той знае, че съм затънал в дългове.
— Ще разбере, че това идва от мен като обещание за приятелство — казвам спокойно. Вземам голямата си връзка ключове и тръгвам начело към хранилището ни за пари и скъпоценности.
Вратата се отваря с две ключалки. Джефри спира за миг на прага и се оглежда с въздишка на копнеж. Има лавици с потири, които се използват в параклиса, има сандъци с монети: медни — за дървосекачите и надничарите, сребърни — за надниците, изплащани всяко тримесечие, и заключени сандъци със злато, прихванати с халки към пода. Изваждам красиво изработена посребрена чаша изпод вълнената ѝ покривка.