— Това е идеално за него.
— Посребрена чаша? — пита Джефри със съмнение. — Защо не изпратиш нещо позлатено?
Усмихвам се.
— Лъскава е, наскоро изработена, не сияе, а по-скоро искри. Тя е олицетворение на Кромуел. Занеси му това.
Джефри се връща от Лондон, изпълнен с гордост от собствената си ловкост. Разказва ми как разговарял с Томас Кромуел — „не сякаш съм неспокоен или нещо подобно, а като мъж с мъж, непринудено, като една видна личност с друга“ — и че Кромуел веднага разбрал, че това са клюки на завистливи селяни по адрес на по-високопоставените от тях. Казал на лорд-канцлера, че, разбира се, сме писали на Реджиналд по семейни въпроси, и че Хю Холанд е пренасял съобщения от нас, но че никога не сме преставали да виним Реджиналд за ужасното му писмо до краля, и всъщност сме го умолявали да се погрижи то никога да не бъде обнародвано, и че той ни е обещал то да бъде потулено.
— Казах му, че това е лоша теология, при това лошо написана! — казва ми Джефри развеселено. — Напомних му, че вие писахте на Реджиналд и му изпратихте съобщение чрез самия Кромуел.
Джефри се справя толкова добре с Томас Кромуел, че стоките на Хю Холанд, които са били конфискувани на кея, са му върнати в пълен размер, а тримата мъже — Холанд, синът ми и лекарят — са напълно свободни.
Джефри и аз потегляме заедно към Бъкингамшър, за да занесем добрата вест на Монтагю, който е в къщата си в Бокмър. Пред нас потеглят половин дузина конници, а внучките ми Катерина и Уинифред пътуват с мен към семейния си дом.
Яздим към познатите ниви и дървета в земите на Монтагю, а после виждам към нас да се насочват бързо препускащи стражи с кралското знаме начело. Капитанът на моята стража изкрещява: „Стой!“ и „Не мърдай!“, докато правим път на хората на краля на главния път, както трябва да правят всички добри поданици.
Дузина са, облечени за езда, но с брони, и носят мечове и копия. Ездачът отпред носи кралското знаме с трите хералдични лилии и трите лъва, което свежда за поздрав към моето знаме, когато ни вижда как го чакаме да мине. Пътуват бързо, в тръс, но без да се надигат от седлата, а в центъра на кавалкадата има пленник, мъж, гологлав, с късо палто, скъсано на рамото, с потъмняваща синина на скулата, с вързани зад гърба ръце, и крака, привързани с ремък под корема на коня.
— Бог да ми е на помощ — промълвява Джефри. — Това е Хю Холанд, търговецът на зърно.
Кръглото, засмяно лице на лондонския търговец е изпито и бледо, ръцете му стискат ремъка под опашката на коня зад него, за да се задържи върху бързо движещия се кон, тъй като тежките стъпки на коня го разтърсват силно.
Подминават ни, без да забавят ход. Капитанът ни хвърля бърз подозрителен поглед, сякаш мисли, че може да сме потеглили да спасяваме Хю Холанд. Вдигам ръка да покажа, че признавам властта му, и това привлича вниманието на Хю. Той вижда знамето ни и ливреята на моите стражи, и извиква на Джефри:
— Върви си по пътя, защото ще ме последваш!
В шума от копитата на конете и смутеното раздвижване на ездачите, в суматохата от прахта и припряното им преминаване, те изчезват, преди Джефри да успее да отговори. Той се обръща към мен, пребледнял, и казва:
— Но Кромуел беше ясен. Беше удовлетворен. Нали дадохме обяснения.
— Това може да е нещо съвсем друго — казвам, макар да не мисля, че е. — Да отидем в къщата на Монтагю и да питаме брат ти.
Бокмър Хаус, Бъкингамшър
Лятото на 1538 г.
Къщата на Монтагю е в безпорядък. Хората на краля са изпотрошили маси, канапета и пейки в голямата зала, когато арестували Хю Холанд, а той им се съпротивлявал и тичал из къщата, докато те търчали тежко след него като тромави хрътки след обзет от ужас елен.
Снаха ми Джейн се е оттеглила просълзена в личните си стаи. Монтагю наглежда слугите, които изправят масите в залата, и се опитва да омаловажи всичко. Но съм наясно, че е потресен, а Джефри избухва и крещи:
— Защо го отведоха? Какво основание посочиха?
— Не е нужно да изтъкват причина, Джефри. Знаеш това.
— Но Кромуел лично ме увери!
— Наистина. А кралят помилва Робърт Аск.
— Тихо — казвам на мига. — Тук има някаква грешка, не е нужно да се боим. Сигурно е някакво нарушение на закона, извършено от Хю Холанд. Няма нищо общо с нас.
— Претърсиха личните ми стаи — казва Монтагю напрегнато, обръщайки гръб на хората, които събират разпръснатите калаени съдове. — Обърнаха къщата ми наопаки. Има нещо общо с нас.
— Какво откриха? — прошепва Джефри.
— Нищо — казва напрегнато Монтагю. — Изгарям писмата си веднага след като ги прочета. — Обръща се към мен. — Не пазите нищо, нали, почитаема майко? Изгаряте ги, щом ги прочетете?