Кимвам.
— Да.
— Никакъв предмет за спомен? Нито дори от Реджиналд?
Поклащам глава.
— Нищо. Никога.
Джефри е бледен.
— Аз имам някои книжа — признава той. — Запазил съм някои книжа.
Монтагю се нахвърля върху него:
— Какви? — пита той настойчиво. — Не, не ми казвай. Не искам да знам. Глупак! Ти си глупак, Джефри. Унищожи ги. Не искам да зная как.
Хваща ме под ръка, за да ме изведе от залата. Поколебавам се: това е синът ми, любимият ми син.
— Изпрати свещеника, Джон Колинс — казвам бързо на Джефри през рамо. — Можеш да му се довериш. Изпрати го при управителя ти, или по-добре при Констанс, и му кажи да изгори всичко в стаята ти.
Джефри кимва, с побеляло лице, и се измъква със ситни, забързани крачки.
— Защо е такъв глупак? — пита настойчиво Монтагю, завличайки ме нагоре по стълбите до приемната на съпругата си. — Не бива никога да пази нищо, знае това.
— Не е глупак — казвам, като си поемам дъх и карам мъжете да спрат за миг, преди да отворят вратата. — Но обича Църквата такава, каквато беше. Беше отгледан в абатството „Сион“, то беше нашето убежище. Не можеш да го виниш, задето обича дома си. Той беше малко момче, ние нямахме нищо, изхранвахме се благодарение на Църквата, сякаш тя беше нашето семейство. И обича принцесата, както я обичам аз. Не може да се сдържи да не го показва.
— Не и в тези времена — казва Монтагю кратко. — Не можем да си позволим да показваме обичта си. Нито за миг. Кралят е опасен човек, почитаема майко. В последно време никога не се знае как ще приеме нещо. В един миг е мнителен и обзет от безпокойство, а в следващия те прегръща и се държи като твой най-добър приятел. Наблюдава ме, сякаш иска да ме изяде, да ме погълне просто за удоволствие; а после запява „Да се веселиш с добра компания“, и всичко е като едно време. Човек никога не знае какво да очаква от него.
— Но винаги помни — никога не забравя — че тронът, на който седи, е спечелен на бойно поле, по случайност и чрез измяна. Шансът и измяната също толкова лесно могат да се обърнат срещу него. А той има само един крехък син в люлка, и никой, който би го защитил. Освен това знае, че има проклятие, знае и че то справедливо се стоварва върху рода му.
Съпругата на Монтагю, Джейн, е в стаята си, уплашена и разплакана, когато влизам с Катерина и Уинифред, и ги придърпва към себе си, благославя ги и казва, че никога няма да прости на баща им, задето ги излага на опасност. Малкият Хари ми се покланя и застава упорито до баща си, сякаш не се страхува от нищо.
— Не искам да чувам нито дума повече, Джейн — казвам ѝ категорично. — Нито дума повече.
Това я възпира и тя ми прави реверанс.
— Съжалявам, почитаема майко. Беше шок. И как онзи ужасен човек бягаше от стражите, и счупиха няколко чаши.
— Трябва да се радваме, че лорд Кромуел го залови, ако е виновен, а ако е невинен, бързо ще го освободят — казвам решително. Отпускам ръка върху изправеното раменце на Хари. — Нямаме от какво да се боим, защото винаги сме били верни на краля.
Той вдига поглед към мен и казва, без да го подтиквам:
— Ние сме предани сродници.
— Такива сме, и винаги сме били.
Джейн следва примера ми и през остатъка от деня се опитваме да се държим, сякаш това е обикновено семейно гостуване. Вечеряме в голямата зала, а слугите се преструват, че и те са весели, докато ние седим на господарската маса, гледайки ги отвисоко как пируват и пият, опитват се да се смеят и бъбрят.
След вечеря изпращаме децата в стаите им, оставяме слугите да пият и да играят комар, и отиваме в личните покои на Монтагю. Джефри не може да се успокои, не може да седи на едно място. Кръстосва от прозореца до огнището, от канапето до столчето.
— Имах препис от една проповед — казва внезапно. — Но тя беше изнасяна преди това пред краля! Това не може да навреди. Освен това Колинс сигурно я е изгорил.
— Успокой се — Монтагю вдига поглед към него.
— Имах няколко писма от епископ Стоуксли, но в тях нямаше нищо — казва той.
— Трябвало е да ги изгориш в момента, щом си ги получил — казва Монтагю. — Както ти казах. Преди години.
— В тях нямаше нищо! — възкликва Джефри.
— Но той на свой ред може да е писал нещо на някой друг. Не искаш да му донесеш неприятности, нито пък другите му приятели да донесат неприятности на теб.
— О, ти всичко ли изгаряш? — пита внезапно Джефри, мислейки си, че ще завари брат си неподготвен.
— Да, както ти казах, преди години — отвръща Монтагю спокойно. Поглежда ме: — Вие ги изгаряте, нали, почитаема майко?