— Да — казвам. — В никой от домовете ми няма нищо, което да открият, ако някога дойдат да търсят.
— Защо им е изобщо някога да идват да търсят? — пита Джейн раздразнено.
— Защото ние сме тези, които сме — отговарям ѝ. — И ти знаеш това, Джейн. Самата ти си от рода Невил. Знаеш какво означава това. Ние сме Плантагенетите. Ние сме бялата роза и кралят знае, че хората ни обичат.
Тя извръща лице и казва с горчивина:
— Мислех си, че се омъжвам във велик род. Не мислех, че се присъединявам към семейство в опасност.
— Величието означава опасност — казвам простичко. — И мисля, че знаеше това тогава, както и сега.
Джефри отива до прозореца, поглежда навън и се обръща отново към стаята.
— Мисля, че ще отида в Лондон — казва. — Ще отида да се видя с Томас Кромуел, ще разбера какво прави с Хю Холанд и ще му кажа — поема си дъх с усилие, останал е почти без въздух, — ще му кажа — изрича по-уверено, — че не разполага с нищо срещу Холанд и нищо срещу мен, и нищо срещу никого от нас.
— Ще дойда с теб — казва изненадващо Монтагю.
— Ще го направиш ли? — питам, докато ръката на Джейн с иглата застива неподвижно във въздуха и тя вдига поглед към съпруга си, сякаш иска да забрани това. Погледът ѝ се стрелва към мен, сякаш иска да ме помоли да изпратя най-малкия си син без закрилник, за да може тя да задържи съпруга си в безопасност у дома.
— Да — казва Монтагю. — Кромуел трябва да разбере, че не може да си играе на котка и мишка с нас. Той е като голям и важен котарак в хамбара на краля, няма по-важен от него. Но все пак мисля, че се ползваме с доверие, на което можем да разчитаме. И той трябва да знае, че не ни плаши — поглежда към ужасеното изражение на Джефри. — Не плаши мен — поправя се.
— Какво мислите, почитаема майко? — подтиква ме Джейн да забраня на двамата си сина да отидат заедно.
— Мисля, че е много добра идея — казвам спокойно. — Нямаме нищо за криене и нямаме от какво да се боим. Не сме извършили нищо противозаконно. Обичаме Църквата и почитаме принцесата, но това не е престъпление. Дори Кромуел не може да съчини закон, който превръща това в престъпление. Върви, сине Монтагю, върви с моята благословия.
Оставам в Бокмър Хаус една седмица, в очакване на новини с Джейн и децата. Монтагю ни изпраща писмо в мига, когато пристига в Лондон, но след това настъпва мълчание.
— Мисля да отида лично в Лондон — казвам ѝ. — И ще ти пиша веднага щом имам новини.
— Моля ви, направете го, почитаема майко — казва тя сковано. — Винаги се радвам да узная, че сте в добро здраве.
Тя слиза с мен в двора на конюшнята и стои до коня ми, докато уморено се прехвърлям от стъпалото за качване върху допълнителното седло зад началника на конницата ми. В двора на конюшнята спътничките ми се качват на конете си: двете ми внучки, момичетата на Джейн, Катерина и Уинифред. Хари ще остане у дома с майка си, макар че пристъпва смутено от крак на крак, опитвайки се да привлече погледа ми, надявайки се, че ще го взема с мен. Поглеждам с усмивка надолу към бледото лице на снаха си.
— Не се плаши, Джейн — казвам. — Преживявали и сме и по-лошо от това.
— Нима?
Помислям си за историята на моето семейство, за пораженията и битките, предателствата и екзекуциите, които петнят нашето минало и служат като стълбове с пътепоказатели за нашия безспирен поход, в който ту се доближаваме, ту се отдалечаваме от престола на Англия.
— О, да — казвам. — Много по-лошо.
Л’Ербер, Лондон
Лятото на 1538 г.
Монтагю идва при мен в мига, когато пристигам в Лондон. Вечеряме в залата, сякаш това е обикновено гостуване, той говори безгрижно и весело за двора и доброто здраве на невръстния принц, а после се оттегляме в уединената стая зад господарската маса и затваряме вратата.
— Джефри е в Тауър — казва той тихо в момента, когато сядам, сякаш се е боял, че ще припадна при новината. Хваща ръката ми и се вглежда в зашеметеното ми лице. — Опитайте се да запазите спокойствие, почитаема майко. Не е обвинен в нищо, не могат да скалъпят нищо срещу него. Така действа Кромуел, спомнете си. Сплашва хората, за да изричат прибързани думи.
Имам чувството, че съм се задавила и се задушавам. Притискам ръка към сърцето си и усещам как пулсът блъска под пръстите ми като барабан. Мъча се да си поема дъх и откривам, че не мога да дишам. Разтревоженото лице на Монтагю, който се взира в мен, се размазва, когато зрението ми се замъглява, за момент дори си мисля, че умирам от страх.