После в лицето ме лъхва силна струя топъл въздух, аз дишам отново, а Монтагю казва:
— Не казвайте нищо, почитаема майко, докато не се съвземете, защото тук са Катерина и Уинифред, които повиках да ви помогнат, когато ви премаля.
Държи ръката ми и щипва връхчето на пръста ми, така че не мога да кажа нищо, освен да се усмихна на внучките си и да изрека:
— О, вече съм съвсем добре. Сигурно съм преяла на вечеря, защото изпитах такава стягаща болка. Това заслужавам, задето ядох толкова много от пудинга.
— Сигурна ли сте, че сте добре? — пита Катерина, като мести поглед от мен към баща си. — Много сте бледа.
— Вече съм съвсем добре — казвам. — Би ли ми донесла малко вино, а Монтагю може да ми го загрее и да сложи подправки, и веднага ще се оправя.
Те забързват да го донесат, докато Монтагю затваря прозореца и вечерните звуци на една лондонска улица утихват рязко. Увивам стегнато един шал около раменете си и им благодаря, когато се връщат с виното, правят реверанс и излизат.
Не казваме нищо, докато Монтагю пъха загрятия ръжен в сребърната кана и виното закипява, а уханието на горещата напитка и подправките изпълва малката стая. Подава ми една чаша, налива и на себе си и придърпва едно столче, за да седне в краката ми, сякаш отново е момче, върнал се е в детството, каквото никога не е имал.
— Съжалявам — казвам. — Задето се държах като глупачка.
— Самият аз бях потресен. Добре ли си сега?
— Да. Можеш да ми разкажеш. Можеш да ми кажеш какво става.
— Когато пристигнахме тук, поискахме да се видим с Кромуел, а той отлагаше срещата с дни. Накрая го срещнах сякаш случайно и му казах, че за нас се носят слухове, които петнят доброто ни име, и че бих се радвал да узная, че езикът на Джарвис Тиндейл е отрязан като предупреждение за другите. Той не каза „да“, не каза и „не“, а ме помоли да заведа Джефри в къщата му.
Монтагю се надвесва напред и побутва пъновете от огъня с носа на ботуша си за езда.
— Знаеш каква е къщата на Кромуел — казва той. — Чираци навсякъде, писари навсякъде, не можеш да разбереш кой кой е, а Кромуел върви сред всичко това, сякаш е наемател.
— Никога не съм била в дома му — казвам презрително. — Не сме толкова близки, че да вечеряме заедно.
— Е, не — казва Монтагю с усмивка. — Но във всеки случай това е оживено, гостоприемно, интересно място, а при вида на хората, които чакат да се срещнат с него, направо ще ти изскочат очите! Всякакви хора от всякакъв произход и положение, и всички те имат някаква работа с него, или носят доклади за него, или шпионират за него — кой знае?
— И вие с Джефри се видяхте с него?
— Той разговаря с нас, а после ни покани да вечеряме с него, и ние останахме и вечеряхме добре. После той трябваше да излезе и покани Джефри да се върне на следващия ден, тъй като искал да изясни още няколко неща.
Усещам как нещо отново стяга гърдите ми и ги потупвам непосредствено под гърлото, сякаш за да напомня на сърцето си да продължава да бие.
— И Джефри отиде?
— Казах му да отиде. Казах му да бъде напълно искрен. Кромуел беше чел съобщението, което Холанд занесе на Реджиналд. Знаеше, че не се отнася за цената на пшеницата в Бъркшър миналото лято. Знаеше, че сме го предупредили, че Франсис Брайън е изпратен да го залови. Обвини Джефри в нелоялност.
— Но не държавна измяна?
— Не, не държавна измяна. Не е държавна измяна да кажеш на някого, на родния си брат, че някой идва да го убие.
— И Джефри призна?
Монтагю въздъхва.
— Отрече го отначало, но после стана очевидно, че Холанд е предал на Кромуел и двете съобщения. Съобщението на Джефри до Реджиналд, и отговорите на Джефри до нас.
— Въпреки това те не са държавна измяна.
Откривам, че съм се вкопчила в този факт.
— Не. Но той несъмнено трябва да е изтезавал Холанд, за да получи съобщенията.
Преглъщам, мислейки си за кръглоликия мъж, който дойде в къщата ми, и синината на бузата му, когато го преведоха припряно покрай нас по пътя.
— Би ли се осмелил Кромуел да изтезава един лондонски търговец? — питам. — А неговата гилдия? А приятелите му? А останалите търговци? Нима те не защитават своите?
— Кромуел сигурно мисли, че е попаднал на нещо. И очевидно наистина се осмелява, именно затова вчера е арестувал Джефри.
— Той няма… няма… — откривам, че не мога да назова страха си.
— Не, няма да изтезава Джефри, не би посмял да докосне някой от нас. Съветът на краля няма да го позволи. Но Джефри е в паника. Не знам какво може да каже.
— Никога не би казал нещо, което да ни навреди — казвам. Откривам, че се усмихвам, дори в тази опасност, при мисълта за любящото, предано сърце на сина ми. — Никога не би казал нещо, което да навреди на когото и да е от нас.