Проклятието на краля

— Не, а освен това, в най-лошия случай, ние само сме предупредили брат си, че е в опасност. Никой не би могъл да ни вини за това.

— Какво можем да направим? — питам. Иска ми се да се втурна към Тауър начаса, но коленете ми са омекнали и не мога дори да се изправя.

— Не ни е позволено да го посещаваме; само съпругата му може да влиза в Тауър, за да го види. Затова изпратих да повикат Констанс. Ще бъде тук утре. А след като го види и се увери, че не е казал нищо, ще отида отново при Кромуел. Може дори да говоря с краля, когато се върне, ако успея да го хвана в добро настроение.

— Хенри знае ли?

— Надявам се да не знае нищо. Възможно е Кромуел да е надхвърлил правомощията си и кралят да се разгневи, когато научи. Напоследък нравът му е толкова непредсказуем, че се нахвърля бясно на Кромуел по-често, отколкото се съгласява с него. Ако успея да го хвана в подходящия момент, ако е обзет от добри чувства към нас, и подразнен от Кромуел, може да приеме това като оскърбление към нас, неговите сродници, и да отнеме властта на Кромуел заради това.

— Толкова променливи ли са настроенията му?

— Почитаема майко, от зори до здрач никой от нас не знае в какво настроение ще бъде той, нито кога или защо то внезапно ще се промени.

* * *

Прекарвам остатъка от вечерта и по-голямата част от нощта на колене в параклиса си, молейки се на своя Бог за безопасността на сина си; но не мога да бъда сигурна, че Той слуша. Помислям си за стотиците, хилядите майки, които са на колене в Англия тази вечер, молейки се за безопасността на синовете си или за душите на синовете си, загинали за по-малки провинения от това, което са извършили Джефри и Монтагю.

Представям си как вратите на абатствата се разтварят с трясък в лунната светлина на английската лятна нощ, как реликвариите и светата утвар се изсипват върху блестящия калдъръм на притъмнелите площади, докато хората на Кромуел събарят параклисите и изхвърлят реликвите. Казват, че параклисът на Томас Бекет, в който сам кралят се молеше на колене, е бил разбит, скъпите дарове и великолепните скъпоценности са изчезнали в новосъздадения от Кромуел Съд за приходите в хазната, а мощите на светеца са изгубени.

След малко се отпускам на пети и усещам болката в гърба си. Не мога да се заставя да безпокоя Бог; Той има да поправя много неща тази вечер. Представям си Го, стар и изнурен, както съм стара и изнурена аз, съзнаващ така, както го съзнавам и аз, че има твърде много за поправяне и че в Англия, обичаната от Него страна, всичко се е объркало напълно.

Л’Ербер, Лондон Есента на 1538 г.

Констанс отива право в Тауър, веднага щом пристига в Лондон, а после идва в Л’Ербер. Завеждам я в личния си кабинет и ѝ давам чаша греян ейл с подправки, свалям ръкавиците от студените ѝ ръце и смъквам пелерината и шаловете от раменете ѝ. Тя мести поглед от мен към Монтагю, сякаш мисли, че ние двамата можем да я спасим.

— Никога преди не съм го виждала такъв — казва тя. — Не знам какво мога да направя.

— Какъв? — пита Монтагю внимателно.

— Плаче — казва тя. — Крачи гневно из стаята. Блъска по вратата, но никой не идва. Хваща решетките на прозореца и ги разтърсва, сякаш мисли, че може да срути стените на Тауър. А после се обърна, падна на колене, заплака и каза, че не може да го понесе.

Ужасена съм.

— Измъчвали ли са го?

Тя поклаща глава.

— Не са докоснали тялото му — но гордостта му…

— Каза ли какво са му причинили? — пита Монтагю търпеливо.

Тя поклаща глава.

— Не ме ли чухте? Той бълнува. Обезумял е.

— Говори неразбираемо?

Долавям надеждата в гласа на Монтагю.

— Като обезумял е — казва тя. — Моли се и плаче, после внезапно заявява, че не е направил нищо, а след това казва, че всеки винаги обвинява него, после казва, че е трябвало да избяга, но вие сте го спрели, че винаги го спирате, а след това казва, че и бездруго не може да остане в Англия заради дълговете — плъзва поглед към мен. — Казва, че е редно майка му да плати дълговете му.

— Можа ли да разбереш дали е бил разпитван истински? Обвинен ли е в някакво нарушение?

Тя поклаща глава и казва:

— Трябва да му изпратим дрехи и храна. Студено му е. В стаята му няма огън, а той има само наметалото си за езда. А го хвърли на пода и го стъпка.

— Веднага ще го направя — отвръщам.

— Но не знаеш дали е бил разпитван истински, нито какво е казал? — иска да се увери Монтагю.

— Казва, че не е направил нищо — повтаря тя. — Казва, че всеки ден идват и му крещят. Но той не казва нищо, защото не е извършил нищо.