Изпитанието на Джефри продължава още един ден. Изпращам управителя с вързоп с топли дрехи и със заповеди да купи храна от пекарницата недалече от Тауър и да занесе прилично ядене за моето момче, но той се връща и казва, че пазачите взели дрехите, но мисли, че ще ги задържат, и че не му позволили да поръча ядене.
— Утре ще отида с Констанс, и ще видя дали мога да им наредя поне да му занесат вечеря — казвам на Монтагю, когато влизам в кънтящата от пустота приемна на Л’Ербер. Тя е празна, няма никой: никакви молители, никакви арендатори, никакви приятели. — А тя може да му занесе зимно наметало, бельо и завивки.
Той стои до прозореца, свел глава, и мълчи.
— Видя ли краля? — питам. — Можа ли да говориш с него за Джефри? Той знаеше ли, че Джефри е арестуван?
— Вече знаеше — казва Монтагю глухо. — Не можех да кажа нищо, защото той вече знаеше.
— Кромуел е действал с негово позволение?
— Това никога няма да узнаем, почитаема майко. Защото кралят знаеше за Джефри не от Кромуел. Знаеше от самия Джефри. Очевидно Джефри му е писал.
— Писал на краля?
— Да. Кромуел ми показа писмото. Джефри писал на краля, че ако кралят му уреди някои удобства, той ще каже всичко, което знае, дори ако то засяга родната му майка или брат му.
За момент чувам думите, но не мога да проумея смисъла. После разбирам.
— Не! — Ужасена съм. — Не може да е вярно. Трябва да е измама. Кромуел сигурно те мами! Това е типично за него!
— Не. Видях бележката. Беше почеркът на Джефри. Не греша. Това бяха точните му думи.
— Предложил е да предаде мен и теб заради малко топли дрехи и хубава вечеря?
— Така изглежда.
— Монтагю, той сигурно си е изгубил ума. Никога не би направил такова нещо, никога не би ми причинил зло. Сигурно си е изгубил разсъдъка. Боже мой, клетото ми момче, сигурно не е на себе си.
— Да се надяваме — казва ядно Монтагю. — Защото, ако е луд, не може да даде показания.
Констанс се връща от Тауър, подкрепяна от двама слуги, неспособна да върви, неспособна да говори.
— Болен ли е? — Хващам я за раменете и се взирам в лицето ѝ, сякаш мога да разбера какво не е наред със сина ми от неподправения ужас в изражението на съпругата му. — Какво става? Какво става, Констанс? Кажи ми?
Тя поклаща глава. Надава стон.
— Не, не.
— Разсъдъка си ли е изгубил?
Тя скрива лице в ръцете си и започва да хлипа.
— Констанс, говори ми! На дибата ли са го разпъвали?
Назовавам най-лошия си страх.
— Не, не.
— Не е прихванал потната болест, нали?
Тя вдига глава.
— Почитаема майко, опитал се е да се самоубие. Взел нож от масата, хвърлил се върху него и се пробол близо до сърцето.
Рязко я пускам и се хващам за един висок стол, за да не падна.
— Фатално ли е? Смъртоносна рана? Момчето ми?
Тя кимва.
— Много е зле. Не ми позволяват да остана при него. Видях дебели превръзки около гърдите му, превързали са го два пъти. Не говореше. Не можеше да говори. Лежеше на леглото си, през превръзките се процеждаше кръв. Разказаха ми какво е направил, а той не каза нищо. Само обърна лице към стената.
— Прегледал го е лекар? Превързали са го?
Тя кимва.
Монтагю влиза в стаята зад нас, с бледо, ужасено лице, с крива усмивка.
— Нож за хранене от масата му?
— Да — казва тя.
— А той добре ли вечеря?
Този въпрос е толкова чудат, толкова странен насред тази трагедия, че Констанс се обръща и се втренчва в него.
Тя не знае какво има предвид той, но аз знам.
— Имаше много хубава вечеря, няколко блюда, в огнището имаше огън, а някой му беше изпратил нови дрехи — отвръща тя.
— Нашите дрехи ли?
— Не — казва тя, смутена. — Някой му беше изпратил разни неща за да се чувства по-удобно, нови неща; но не ми казаха кой.
Монтагю кимва и излиза от стаята, без да каже и дума повече, без да ме погледне.
На другата сутрин, на тиха закуска в стаята ми, двамата седим плътно един до друг на малката маса пред огъня и Монтагю ми разказва, че камериерът му не се прибрал у дома снощи и никой не знае къде е.
— Какво мислиш? — питам тихо.
— Мисля, че Джефри го е посочил като служител, който ми носи писма и съобщения, и че е арестуван — казва Монтагю тихо.
— Синко, не мога да повярвам, че Джефри би ни предал, че би предал когото и да е от нашите хора.
— Почитаема майко, обещал е на краля, че ще предаде и двама ни за топли дрехи, дърва за горене, и хубава вечеря. Вчера са му поднесли хубава вечеря, а днес са му занесли закуската в стаята. Точно сега го разпитва Уилям Фицуилям, графът на Саутхамптън. Той води разследването. Щеше да е по-добре за Джефри, и по-добре за нас, ако, когато е насочил ножа към сърцето си, го беше забил право в целта.