— Недей! — повишавам тон на Монтагю. — Не казвай това! Не изричай това така лекомислено. Не говори такива ужасни неща. Говориш като дете, което не знае нищо за смъртта. Никога, никога не е по-добре да умреш. Никога не помисляй, че е така. Синко, зная, че се страхуваш. Не мислиш ли, че аз също се боя? Видях брат си да влиза в същия този Тауър, и излезе само за да отиде на смърт. Родният ми баща умря там вътре, обвинен в държавна измяна. Не мислиш ли, че Тауър буди постоянен ужас у мен, а представата, че Джефри е там вътре, е като сбъдване на най-ужасния кошмар? И сега се боя, че може да отведат и теб? Моя син? Моя наследник?
Замлъквам, когато виждам изражението му.
— Знаеш ли, понякога си мисля за Тауър като за наш семеен дом — казва той много тихо, толкова тихо, че едва го чувам. — Най-старото и най-истинското седалище на семейството ни. И че гробището на Тауър е нашият семеен гроб, гробницата на Плантагенетите, накъдето в крайна сметка всички сме се запътили.
Констанс посещава отново съпруга си, но го намира замаян от треската, предизвикана от раната му. За него се грижат добре и го обслужват добре, но когато отива да го види, в стаята седи една жена — същата, която обикновено идва да измие и облече мъртъвците — и страж на вратата, и той не може да ѝ каже нищо насаме.
— Но той няма какво да каже — казва ми тихо тя. — Не ме погледна, не попита за децата, дори не попита за теб. Обърна лице към стената и заплака.
Слугата на Монтагю, Джеръм, не се появява отново в Л’Ербер. Трябва да предполагаме, че или е арестуван, или е задържан в къщата на Кромуел, в очакване на деня, когато ще даде показания.
А после, точно след ранната утринна служба, вратите към улицата се разтварят широко и кралските телохранители влизат с маршова стъпка в предната зала, за да арестуват сина ми Монтагю.
Тъкмо отиваме на закуска, и Монтагю се обръща, когато златистите листа на лозата долитат, довеяни от улицата около краката на стражите.
— Веднага ли да дойда, или първо да закуся? — пита той, сякаш това е дребен въпрос, който трябва да се уреди така, както е удобно за всички.
— По-добре ще е да тръгнем веднага, сър — казва капитанът малко смутено. Покланя се на мен и на Констанс. — Моля за извинение, ваше благородие, милейди.
Отивам при Монтагю.
— Ще ти донеса храна и дрехи — обещавам му. — И ще отида при краля.
— Не. Върнете се в Бишам — казва той бързо. — Стойте далече от Тауър. Тръгнете още днес, почитаема майко.
Лицето му е много мрачно; изглежда далеч по-стар от четиридесет и шестте си години. Мисля, че отведоха брат ми, когато беше още малко момче, и го убиха, когато беше млад мъж; а ето го сега синът ми, и след цялото това дълго време, след всичките тези години, дойдоха и за него. Замаяна съм от страх, не знам какво е редно да направя.
— Бог да те благослови, синко — казвам.
Той коленичи пред мен, както е правил хиляди, хиляди пъти, и аз слагам ръка върху главата му.
— Бог да благослови всички ни — казва простичко. — Баща ми изживя живота си, опитвайки се да избегне този ден. Аз също. Може би това ще завърши добре.
И той се изправя и излиза от къщата без шапка, без наметало и ръкавици.
В двора на конюшнята съм и гледам как товарят каруците за заминаването ни, когато един от хората на Кортни ми донася съобщение от Гъртруд, съпруга на моя братовчед, Хенри Кортни.
Арестуваха Хенри тази сутрин. Ще дойда при теб, когато мога.
Не мога да я чакам, затова казвам на стражите и каруците с прислугата и покъщнината да потеглят по замръзналите пътища към Уорблингтън, и че ще ги последвам по-късно със стария си кон. Вземам половин дузина мъже и внучките си Катерина и Уинифред и яздя през тесните улици до красивата лондонска къща на Гъртруд, Имението на Розата. Градът се готви за Коледа, продавачите на кестени стоят зад пламтящи мангали, разбъркват стоката си и съблазнителните ухания на това време от годината — греяно вино с подправки, канела, дим от огньовете, горена захар, мускатово орехче — се долавят в сивия дим, носещ се по мразовития въздух.
Оставям конете пред голямата врата към улицата и заедно с внучките си влизам в преддверието, а после — в приемната на Гъртруд. Тя е странно тиха и пуста. Управителят ѝ пристъпва напред, за да ме поздрави.