— Графиньо, съжалявам, че ви виждам тук.
— Защо? — питам. — Братовчедка ми лейди Кортни смяташе да дойде да ме посети. Дойдох да се сбогувам с нея. Отивам в провинцията. — Малката Уинифред идва плътно до мен и аз хващам ръчичката ѝ за утеха.
— Милорд е арестуван.
— Знаех това. Сигурна съм, че ще го освободят веднага. Знам, че не се е провинил в нищо.
Управителят се покланя.
— Знам, милейди. Няма по-верен служител на краля от милорд. Всички знаем това. Всички казахме това, когато ни питаха.
— И така, къде е братовчедка ми Гъртруд?
Той се поколебава.
— Съжалявам, ваше благородие. Но тя също е арестувана. Отведоха я в Тауър.
Внезапно разбирам, че тишината на тази стая е изпълнена с глухия екот на място, което е било опразнено изведнъж. На пейката в прозоречната ниша има ръкоделие, виждам отворена книга върху поставката в ъгъла на стаята.
Оглеждам се наоколо и осъзнавам, че тази тирания е като другото нещастие, донесено от Тюдорите — потната болест. Идва бързо, отнася без предупреждение онези, които обичаш и не можеш да се защитиш срещу това. Дойдох твърде късно, трябваше да дойда тук по-рано. Не я защитих, не спасих Монтагю, нито Джефри. Не се застъпих за Робърт Аск, нито за Том Дарси, Джон Хъси, Томас Мор, или за Джон Фишър.
— Ще взема Едуард със себе си — казвам, мислейки си за сина на Гъртруд. Той е само на дванайсет, сигурно е уплашен. Трябвало е да го изпратят при мен веднага, в минутата щом родителите му са били арестувани. — Доведете ми го. Кажете му, че братовчедка му е тук, за да го отведе у дома, докато майка му и баща му са задържани.
Необяснимо защо очите на управителя се наливат със сълзи, а после той ми казва защо къщата е толкова тиха.
— Няма го — казва. — Отведоха и него. Малкия господар. И той е в Тауър.
Замъкът Уорблингтън, Хампшър
Есента на 1538 г.
Управителят ми идва в личния ми кабинет, потропва на вратата, а после пристъпва вътре, затваряйки вратата зад себе си, сякаш за да запази нещо в тайна. Отвън чувам глъчката на хората, дошли да се видят с мен. Сама съм, опитвам се да намеря смелост да изляза навън и да се изправя пред въпросите за наеми, граници на земи, посевите, които трябва да се садят през следващия сезон, десятъкът, който трябва да се плати, стотиците дребни грижи по един голям имот, който през целия ми живот е бил моята гордост и радост, но сега ми се струва като красива клетка, където съм работила и живяла, и съм била щастлива, докато отвън страната, която обичам, се е хлъзгала надолу към ада.
— Какво има?
Лицето му е смръщено от тревога:
— Графът на Саутхамптън и епископът на Или са дошли да ви видят, милейди — казва той.
Изправям се на крака, като слагам ръка на кръста си, където с промяната на времето ту се появява, ту изчезва досадна болка. За миг си помислям малодушно колко ужасно съм уморена.
— Казаха ли какво искат?
Той поклаща глава. Заставям се да стоя много изправена, и отивам в приемната си.
Познавам Уилям Фицуилям, още откакто той играеше с принц Хенри в детската стая, а сега той е граф, с току-що получена титла. Знам колко доволен ще е от получените почести. Покланя ми се, но в лицето му няма топлота. Усмихвам му се и се обръщам към епископа на Или, Томас Гудрич.
— Милорди, добре дошли сте в замъка Уорблингтън — казвам непринудено. — Надявам се, че ще вечеряте с нас? И ще останете тази нощ?
Уилям Фицуилям има благоприличието да придобие леко смутено изражение.
— Дошли сме да ви зададем няколко въпроса — казва той. — Кралят нарежда да отговорите истината, заклевайки се в честта си.
Кимвам, все още усмихната.
— И ще останем, докато получим удовлетворителен отговор — казва епископът.
— Трябва да останете колкото пожелаете — казвам неискрено. Кимвам на управителя си. — Погрижете се хората на тези лордове да бъдат настанени, а конете им — прибрани в конюшнята — казвам. — Сложете допълнителни прибори на масата за вечеря, и пригответе най-добрите спални за двамата ни почитани гости.
Той се покланя и излиза. Оглеждам се в претъпканата си приемна. Разнася се мърморене, нищо ясно, нищо определено, само усещане, че арендаторите и молителите в стаята не харесват появата на тези изтъкнати господа, дошли от Лондон да ме разпитват в собствената ми къща. Никой не изрича дори една нелоялна дума, но се носи шумолящ шепот, подобен на приглушено ръмжене.
Уилям изглежда смутен.
— Да отидем ли в по-удобна стая? — пита той.
Оглеждам се и се усмихвам на хората си.
— Не мога да разговарям с вас днес — изричам ясно, така че и най-бедната вдовица в дъното на стаята да може да чуе. — Съжалявам за това. Трябва да отговоря на някои въпроси на тези изтъкнати лордове. Ще им кажа, както казвам на вас, както знаете, че нито аз, нито моите синове някога сме мислили, вършили или сме си представяли нещо, което да е нелоялно спрямо краля. И че никой от вас също никога не е правил нищо такова. И никой от нас никога няма да направи нищо подобно.