В Тауър затворниците също чакат. Наскоро арестуваните духовници се пречупват и признават, че макар да са положили клетвата на краля, никога не са вярвали в сърцата си, че Хенри е върховен глава на Църквата. Заявяват, че не са направили нищо повече, освен да се чувстват съкрушени от мнимата си клетва; не са събирали нито пари, нито войници, не са заговорничили, нито са говорили нещо. Безмълвно са желаели възстановяването на манастирите и връщането на старите ритуали. Невинно са се молели за по-добри времена.
Едуард Невил, моят братовчед, е направил само малко повече от тях. Веднъж, само веднъж, казал на Джефри, че му се иска принцесата да може да се възкачи на трона, а Реджиналд да може да се прибере у дома. Джефри казва на разпитващите за тази размяна на реплики. Да му прости Господ, моят обичен, вероломен, малодушен син им казва какво е казал някога братовчед му, доверително, преди години, говорейки с човек, на когото се е доверявал като на брат.
Срещу братовчед ми Хенри Кортни не може да бъде повдигнато обвинение, защото не могат да намерят нищо срещу него. Може да е говорил с Невил или със сина ми Монтагю; но никой от тях не казва нищо за никакъв разговор, а самите те изобщо не признават нищо. Остават верни един на друг, както е редно между сродници. Никой от тях не казва нищо за другия, нито признава нещо от свое име. Нито дори когато казват на единия, че другият го е предал. Усмихват се като истински благородни лордове, каквито са: разпознават лъжата, засягаща честта на семейството им. Запазват мълчание.
Разбира се, за съпругата на братовчед ми Хенри, Гъртруд, беше добре известно, че е посещавала Девата от Кент и че е съчувствала на кралица Катерина; но тя вече беше помилвана за това. Въпреки всичко я държат като затворничка и я разпитват всеки ден какво ѝ е казала Девата от Кент за смъртта на краля и провала на брака му с Ан Болейн. Синът ѝ Едуард живее в малка стая до нейната и му е позволено да има домашен учител и да се упражнява в градините. Смятам това за добър знак, че възнамеряват да го освободят скоро, защото нима биха му позволили да продължава с уроците си, ако не мислят, че някой ден той ще отиде в университета?
Всичко, с което разполагат срещу Хенри Кортни, е едно изречение; записано е, че казал: „Вярвам, че един ден ще видя весел свят.“ Когато чувам това, отивам в параклиса си и отпускам глава в ръцете си при мисълта за братовчед ми Хенри, който се надява да види един весел свят, а този обикновен оптимизъм е посочен като улика против него.
Докато коленича пред олтара, си мисля: Бог да те благослови, Хенри Кортни; и не мога да не се съглася с теб. Бог да благослови теб, Хенри, и всички затворници, задържани заради вярата си и заради убежденията си, където и да са тази вечер. Бог да те благослови, Хенри Кортни, защото мисля, както мислеше ти, и както мислеше Том Дарси. Като вас, аз все още се надявам да видя някой ден един весел свят.
Още преди синът ми и братовчед ми Хенри Кортни да бъдат изправени на съд, затварят лорд Делауеър в Тауър, защото отказал да се включи в съдебния състав, който ще ги съди. Срещу тях няма нищо, нито дори прошепнат слух, нищо, което Томас Кромуел може да скалъпи; Делауеър просто показва презрението си към тези процеси. Заяви, че няма да съди още един стар приятел, след като вече изпрати Том Дарси на ешафода, и сега отказва да съди сина ми. Задържат го като затворник за ден-два, претърсвайки Лондон за клюки срещу него, а после са принудени да го пуснат да се прибере в къщата си и да му нареждат да не излиза от нея.
Разбира се, не мога да отида при него, не мога дори да изпратя съобщение, за да му благодаря, докато собствените ми инквизитори седят с мен от закуска до вечеря, и отново и отново ме питат дали си спомням как преди осемнайсет години Монтагю казал нещо, докато се разхождал в градината с Хенри Кортни, и дали отговорникът на кухнята ми Томас Стандиш е пял песни за надежда и бунт. Дали някой е споменавал майския празник. Дали някой е казвал, че месец май никога няма да дойде. Но конярят ми отива до Л’Ербер да изпълни някаква поръчка, и когато лорд Делауеър се разхожда в градината си на другия ден, намира, хвърлена през градинската стена на пътеката една полуразцъфнала бяла роза, направена от коприна, и знае, че съм му благодарна.
— Боя се, графиньо, че ще се наложи да ми гостувате — казва ми Уилям на вечеря.