— Не — казвам. — Трябва да остана тук. По един толкова голям имот има много работа, а присъствието ми тук поддържа спокойствието в околността.
— Ще трябва да поемем този риск — казва епископът, като се усмихва на собственото си остроумие. — Защото ще бъдете затворена в Каудрей. Можете да се грижите за спокойствието в Съсекс. И моля ви, не се безпокойте за имота и вещите си, защото ги конфискуваме.
— Домът ми? — питам. — Конфискувате замъка Уорблингтън?
— Да — казва Уилям. — Моля, бъдете готова да потеглите веднага.
Спомням си бледото лице на Хю Холанд, докато го влачеха на кон от Бокмър към Лондон, завързан за седлото.
— Ще имам нужда от носилка — казвам. — Не мога да яздя по целия този път.
— Можете да яздите на допълнително седло зад моя командир — казва Уилям студено.
— Уилям Фицуилям, аз съм достатъчно стара да ви бъда майка, не би трябвало да се отнасяте с мен толкова сурово — избухвам внезапно, а после виждам как в изражението му се пробужда интерес.
— Синовете ви са далеч по-лоши от мен — казва той. — Защото признават, че се бунтуват срещу краля. Това е лошо отношение към една майка, защото те ще ви погубят.
Дръпвам се назад, приглаждам роклята си и прехапвам устни, за да преглътна гнева си.
— Не казват нищо подобно — изричам тихо. — И не зная нищо за никакви техни провинения.
Отнема ни два дни да стигнем на коне на юг до Мидхърст, толкова разкаляни и наводнени са пътищата, и губим посоката половин дузина пъти. До миналата година щяхме да можем да отседнем удобно в някой от големите манастири по пътя, а монасите щяха да изпратят с нас някое момче да ни показва пътя, но сега минаваме покрай голямата църква на едно абатство и тя е тъмна, прозорците са разбити заради оловото, а плочите — откраднати от покрива.
Няма никакво място, където да отседнем през нощта, освен един мръсен стар хан в Питърсфийлд, а просяците пред кухненската врата и на улицата свидетелстват с глада и отчаянието си за затварянето на кухните на абатствата и лечебниците на абатствата, и приютите на абатствата.
Каудрей Хаус, Съсекс
Зимата на 1538 г.
В една прекрасна мразовита вечер стигаме до обширните поля преди Каудрей и минаваме под оголелите дървета. Небето се оцветява в най-бледия розов цвят, докато слънцето потъва зад гъсто залесените гънки на долината Родър. Изпълва ме тъга за собствените ми поля, когато виждам притихналите пасища на Каудрей. Трябва да вярвам, че ще ги видя отново, че ще се прибера у дома, че синовете ми ще си дойдат у дома при мен, че този студен залез ще премине в мрак, а после в зора, и утре ще е по-добър ден за мен и близките ми.
Тога е новата къща на Фицуилям и той изпитва гордостта на човек, встъпил във владение на нов имот. Слизаме сковано от конете пред отворената врата, която води в коридор с тъмна ламперия, и там ни чака Мейбъл Клифърд, съпругата му, заобиколена от дамите си, в най-хубавата си рокля, със старомодна шапчица, нахлупена ниско на главата и лице, потъмняло от злонравие.
Правя ѝ едва загатнат реверанс, и я гледам как неохотно отвръща. Явно знае, че не се налага да проявява най-добрите си обноски; но не знае точно как трябва да се държи.
— Приготвих стаите в кулата — казва тя, като ме пренебрегва и говори на съпруга си, когато той влиза в преддверието, отмята наметалото си и си изхлузва ръкавиците.
— Хубаво — казва той. Обръща се към мен: — Ще се храните в стаите си и ще бъдете обслужвана от хората си. Можете да се разхождате в градините или край реката, ако желаете, стига двама от моите хора да ви придружават. Не ви е позволено да яздите.
— Да яздя докъде? — питам дръзко.
Той се поколебава.
— Докъдето и да е.
— Повече от ясно е, че не желая да яздя в никаква посока, освен към дома си — казвам. — Ако бях искала да замина отвъд морето, както, изглежда, намеквате, щях да го сторя отдавна. Живея в дома си от много години — обръщам очи към зачервеното, гневно лице на съпругата му и новата позлата по дървените части. — Много години. Семейството ми живее там от столетия. И се надявам тепърва да живея там още много години. Не съм бунтовница, нямам бунтовническа кръв.
Това разярява Мейбъл, както и знаех, че ще стане, тъй като баща ѝ се е укривал през по-голямата част от живота си като предател спрямо моя род, рода на Плантагенетите.
— Така че, ако обичате, покажете ми покоите ми веднага, защото съм уморена.
Уилям дава заповед и един домашен прислужник тръгва пред нас към страничната част на сградата, където стаите в кулата са разположени една над друга около кръгло стълбище. Изкачвам се уморено, бавно, всяка кост в тялото ме боли. Но въпреки това, тъй като не ми позволяват да отида сама, няма да се държа за парапета и да се влача с усилие нагоре, докато някой гледа. Уилям идва с мен, и въпреки че копнея да седна пред огъня и да вечерям, той отново ме пита какво знам за Реджиналд, и дали Джефри е възнамерявал да избяга при него.