— Бъдете напълно сигурна че ще ви разпитам отново — казва.
Без да може да ме види, зад гърба си, ощипвам кожата на дланите си.
— Бъдете напълно сигурен, че няма да откриете нищо — казвам язвително. — А накрая тази къща ще рухне около вас, тази река ще се надигне срещу вас, и ще съжалявате за деня, в който сте се изправили срещу мен в надменността и глупостта си и сте ме измъчвали с разказа за смъртта на един по-достоен от вас човек, синът ми Монтагю.
— Нима ме проклинате? — изрича задъхано той, целият побелял и потен, треперейки от съзнанието, че родът му вече е прокълнат заради унищожаването на абатството Каудрей, прокълнат с огън и вода.
Поклащам глава.
— Разбира се, че не. Не вярвам в такива безсмислици. Човек сам създава съдбата си. Но когато се вслушвате в лъжливи свидетели срещу достоен човек като моя син, когато ме подлагате на разпит, съзнавайки, че не съм извършила нищо лошо, вие сте на страната на злото в света и вашият приятел и съюзник ще ви приближи още повече до него.
Мейбъл идва да ме измъчва с пълния списък на загиналите. Джордж Крофтс, Джон Колинс и Хю Холанд са били обесени, изкормени и разсечени на четири в Тайбърн, главите им — забучени на Лондонския мост. Синът ми Монтагю, моят скъпоценен син и наследник, е бил обезглавен на Тауър Хил, братовчедите му Хенри Кортни и Едуард Невил го последвали, погубени от секирата на ешафода.
— Екзекутирани като предатели — казва тя.
— Смърт вместо доказателства — отвръщам аз.
Каудрей Хаус, Съсекс
Пролетта на 1539 г.
Прекарвам деня, от зори до здрач, в параклиса в Каудрей, с гробницата на рода Де Боуън пред мен и сивата тишина на зимната дневна светлина около мен. Моля се за Монтагю, за братовчедите му Едуард и Хенри, изведени на Тауър Хил, където и чичо му положи невинната си глава и загина. Моля се за всичките ни родственици, които са в опасност днес. Моля се за синовете им, особено сина на Хенри Кортни, Едуард, който може би е гледал през прозореца си и е видял последното преминаване на баща си през заскрежената трева до външната порта, а отвъд нея — до Тауър Хил и дръвника, към палача с черната маска и смъртта.
Моля се за децата на Монтагю: сина му Хари, на сигурно място с майка си в Бокмър, дъщерите му Катерина и Уинифред, които дойдоха с мен на това злощастно бдение, а повече, отколкото за всички други, се моля за Джефри, който ни доведе до тази трагедия и сигурно — защото познавам сина си — и сам желае да е мъртъв тази вечер.
Държат ме тук, докато зимата преваля, макар че синът ми е в гроба си, а моето момче Джефри е все така в Тауър. Казват ми, че се опитал да се задуши, като се затиснал под леглото си с дюшека си върху лицето. Говори се, че именно така умрели братовчедите му, принцовете в Тауър, задушени под завивките си. Но за сина ми това не се оказало фатално; а може да не е вярно и за принцовете. Джефри остава все така през цялата тази зима, предател в очите на своя крал, предал брат си и себе си, ужасен предател на семейството си и на мен, своята майка. Оставят го зад студените стени на Тауър, и зная, че ако го оставят там достатъчно дълго, той и бездруго ще умре, от студа през зимата или от чумата през лятото, и едва ли ще има значение дали показанията му са били верни или лъжливи, защото това момче, момчето ми, което беше толкова многообещаващо, ще бъде мъртво. Мъртво като брат си Артур, който умря в разцвета на прекрасната си младост, мъртво като брат си Монтагю, който умря, запазвайки вярата си и опитвайки се да спаси братовчедите си.
Отвеждат сър Никълъс Кару в Тауър и разкриват, че е възнамерявал да погуби краля, да завземе трона и да ожени сина си за принцеса Мери. Уилям Фицуилям ми казва това с блеснали очи, сякаш очаква да падна на колене и да кажа, че това е бил тайният ми план през цялото време.
— Никълъс Кару? — изричам слисано. — Началникът на конницата на краля? Когото той обичаше и на когото се доверяваше във всеки един ден през тези четиридесет години? Най-обичаният му другар в турнири и война, откакто бяха момчета заедно?
— Да — казва Уилям: лицето му помръква, защото той също беше техен другар и знае какво безумие е това. — Същият. Не знаете ли, че Кару обичаше кралица Катерина и не беше съгласен с отношението на краля към принцесата?
Свивам рамене, сякаш това няма особено значение.
— Много хора обичаха кралица Катерина — казвам. — Кралят обичаше кралица Катерина. Нима вашият Томас Кромуел смята да осъди на смърт всички от двора ѝ? Защото това ще са хиляди. И вие сред тях.