— Ако признаете, ще бъдете помилвана и можете да излезете на свобода — казва Мейбъл при едно от редовните си посещения в малките ми покои. Идва веднъж седмично, сякаш за да се увери, като добра домакиня, че имам всичко, от което се нуждая. В действителност идва по нареждане на съпруга си да ме разпитва и да ме измъчва с мисли за спасение. — Просто признайте, ваше благородие. Признайте и можете да се върнете в дома си. Сигурно копнеете да отидете в дома си. Винаги казвате, че ви липсва толкова много.
— Наистина копнея да бъда у дома, и щях да си отида, ако можех — казвам спокойно. — Но нямам нищо за признаване.
— Но обвинението е почти нищожно! — изтъква тя. — Бихте могли да признаете, че някога сте си мислили, че кралят не е добър крал, това е достатъчно, това е всичко, което искат да чуят. Това би било признание за държавна измяна по силата на новия закон, и могат да ви помилват за това, както помилваха Джефри, и можете да бъдете освободена! Всички, които обичахте или с които заговорничехте, и бездруго са мъртви. Не спасявате никого, като съсипвате живота си.
— Но аз никога не съм и сънувала подобно нещо — казвам спокойно. — Никога не съм мислила такова нещо, нито съм казвала такова нещо, нито съм писала такова нещо. Никога не съм заговорничила с когото и да е, жив или мъртъв.
— Но сигурно сте съжалявала, когато Джон Фишър беше екзекутиран — казва тя бързо. — Такъв добър човек, такъв свят човек?
— Съжалявах, че се противопостави на краля — казвам. — Но аз не съм се противопоставяла на краля.
— Е, тогава, нали съжалявахте, когато кралят изостави вдовстващата принцеса Катерина Арагонска?
— Разбира се, че съжалявах. Тя беше моя приятелка. Съжалявах, че този брак е невалиден. Но не казах нищо в нейна защита и положих клетвата, с което потвърдих, че бракът е невалиден.
— И искахте да служите на лейди Мери дори когато кралят обяви, че тя е незаконородена. Зная, че искахте, не можете да отречете това!
— Обичах лейди Мери и все още я обичам — отвръщам. — Готова съм да ѝ служа, каквото и да е положението ѝ в света. Но не искам нищо от нея.
— Но мислите за нея като за принцеса — притиска ме тя. — В сърцето си.
— Мисля, че кралят трябва да реши това — казвам.
Тя прави пауза, изправя се и набързо обикаля тясната стая.
— Няма да ви търпя чук завинаги — предупреждава ме тя. — Казах на съпруга си, че не мога да давам подслон на вас и дамите ви цяла вечност. А милорд Кромуел ще иска да сложи край на това.
— Ще бъда щастлива да си тръгна — казвам тихо. — Бих приела като свое задължение да остана тихо и кротко в дома си и да не се виждам с никого и да не пиша на никого. Не ми останаха синове. Ще виждам само дъщеря си и внуците си. Бих могла да обещая това. Биха могли да ме освободят срещу честната ми дума.
Тя се обръща и ме поглежда, с оживено от злоба лице, и се изсмива неприкрито на нищожността на надеждите ми.
— Какъв дом? — пита. — Предателите нямат домове, те губят всичко. Къде си мислите, че ще отидете? В големия си замък? В прекрасното си имение? В красивата си къща в Лондон? Никое от тях вече не е ваше. Никъде няма да отидете, освен ако не признаете. А аз няма да ви търпя тук. Има само едно друго място за вас.
Безмълвно я чакам да назове именно онова място на света, от което се ужасявам най-много.
— Тауър.
Пътят към Тауър
Май 1539 г.
Отвеждат ме, възседнала коня зад един от стражите на Уилям Фицуилям. Потегляме преди зазоряване, докато небето бавно просветлява, а птиците започват да пеят. Яздим по тесните пътеки на Съсекс, където тревните ивици край пътя са осеяни с маргаритки като със звезди, а белите цветчета на глога са покрили като пяна живите плетове, покрай ливади, в които тревата расте гъста и тучна и цветята са истински вихър от багри, а пойните птици леят своите песни, сякаш изпитват наслада от самия живот. Яздим цял ден, чак до Ламбет, където ни чака обикновена баржа без украса, без знаме, развяващо се на пилона. Явно Томас Кромуел не иска гражданите на Лондон да ме видят как влизам по стъпките на синовете си в Тауър.
Пътуването по водата е странно, почти подобно на сън. Сама съм, в баржа без отличителни знаци, сякаш съм захвърлила семейните си знамена и името си, сякаш най-после съм свободна от опасното си наследство. Здрачава се и слънцето залязва зад нас, плъзвайки дълъг пръст от светлина по протежение на реката, а водните птици летят към брега и се настаняват, сред плясък на криле и крякане, за нощта. Някъде в крайречните ливади чувам кукувица и си спомням как Джефри се ослушваше за първата кукувица на пролетта, когато беше малко момче и живеехме със сестрите в „Сион“. Сега абатството е затворено, Джефри е съсипан, и само тази вероломна птица, кукувицата, още се обажда.