Все още се надявам. Все още се надявам, както мъртвият ми братовчед Хенри Кортни някога се надяваше, на по-добри дни и весел свят. Може би кралят ще освободи Хари, и Едуард и мен, преди да замине на север, ще прости и ще прояви милосърдие. Щом може да прости на Йорк, верен на Плантагенетите град, който разтвори портите си за поклонниците, със сигурност може да прости на тези две невинни момчета.
В тези светли утрини се будя на зазоряване и чувам как птиците пеят отвън пред прозореца ми и гледам как слънчевата светлина бавно прекосява стената. Томас Филипс, тъмничарят, ме изненадва, като почуква на вратата ми, а след като ставам и нахлузвам една роба върху нощницата си, той влиза с вид на болен.
— Какво има? — питам, изведнъж разтревожена. — Болен ли е внукът ми?
— Добре е, добре е — казва той припряно.
— Тогава Едуард?
— И той е добре.
— Тогава какво има, мастър Филипс, защото изглеждате разтревожен. Какво има?
— Опечален съм — е всичко, което казва. Извръща глава, тръсва я и прочиства гърлото си. Нещо го потиска толкова много, че почти не може да говори. — С прискърбие ви съобщавам, че ще бъдете екзекутирана.
— Аз ли?
Напълно невъзможно е. Екзекуцията на Ан Болейн беше предшествана от процес, на който перовете на кралството бяха убедени, че тя е прелюбодействаща вещица. Една благородна дама, жена от кралската фамилия, не може да бъде екзекутирана, не и без обвинение, не и без съдебен процес.
— Да.
Отивам до ниския прозорец, който гледа към моравата, и поглеждам навън.
— Не може да бъде — изричам. — Не може да бъде.
Филипс отново прочиства гърлото си.
— Издадена е заповед.
— Няма ешафод — казвам простичко. Посочвам с жест към Тауър Хил, отвъд стените. — Няма ешафод.
— Ще донесат дръвник — казва той. — Ще го поставят на тревата.
Обръщам се и се втренчвам в него.
— Дръвник ли? Ще поставят дръвник на тревата и ще ме обезглавят скрито?
Той кимва.
— Няма обвинение, няма съдебен процес. Няма ешафод. Човекът, който ме обвини, сам е мъртъв, обвинен в държавна измяна. Не може да бъде.
— Може — казва той. — Умолявам ви да подготвите душата си, ваше благородие.
— Кога? — питам. Очаквам да каже „вдругиден“, или в края на седмицата.
Той казва:
— В седем часа. След час и половина — и излиза от стаята с наведена глава.
Не мога да проумея, че ми остава само час и половина живот. Свещеникът идва и изслушва изповедта ми, а аз го моля да отиде веднага при момчетата и да им предаде моята благословия и любовта ми и да им каже да стоят далече от прозорците, които гледат към моравата и малкия дръвник, който е поставен там. Тълпата е малобройна; виждам веригата на кмета на Лондон, но е рано сутринта, нищо не е готово, и затова е съобщено само на малцина, събрали са се малко хора.
Мисля си, че това прави нещата още по-лоши. Кралят сигурно го е решил импулсивно, навярно чак късно снощи, и сигурно са разпратили заповедта тази сутрин. И никой не го е разубедил. От цялото ми многочислено, плодовито семейство не е останал никой, който би могъл да го разубеди.
Опитвам се да се моля, но умът ми препуска в кръг като жребче на ливада през пролетта. В завещанието си съм се разпоредила всичките ми дългове да бъдат изплатени, да прочетат молитви за душата ми и да бъда погребана в някогашното си абатство. Но се съмнявам, че ще си направят труда да отнесат тялото ми — внезапно си спомням с изненада, че главата ми ще бъде в кошница — чак до стария ми параклис. Така че може би ще ме положат в параклиса на Тауър при сина ми, Монтагю. Това ме утешава, докато си спомням сина му, моя внук Хари, и се питам кой ще се грижи за него, и дали някога ще бъде освободен, или ще умре тук — още едно момче от Плантагенетите, погребано в Тауър.
Мисля си всичко това, докато придворната ми дама ме облича, намята новата пелерина на раменете ми, и връзва косата ми под шапчицата, за да остави врата ми открит за секирата.