Съпругът ми се прибира у дома, както е обещал — той винаги изпълнява обещанията си — навреме за кръщенето, и веднага щом излизам от уединението си и се пречиствам в църква, се връщаме в Лъдлоу. За мен пътуването е дълго и тежко, пътувам отчасти в носилка и отчасти на кон, като яздя сутрин и си почивам следобед, но дори така пътуването ни отнема два дни и се радвам да видя високите стени на града, черните и кремави ивици на дървените летви и мазилката на къщите под дебелите им сламени покриви, а зад тях, високи и тъмни, по-солидните стени на замъка.
Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс
Пролетта на 1500 г.
Разтварят широко портите в знак на почит към мен, съпругата на шамбелана на Уелския принц, и Артур лично изтичва с големи скокове, като жребче, от главната порта, целият само дълги крака и вълнение, за да ми помогне да сляза от коня си и да ме попита как съм, и защо не съм довела новото бебе?
— Твърде студено е за него, той си е по-добре при дойката си у дома.
Прегръщам го и той коленичи, за да го благословя като съпруга на неговия настойник и братовчедка на майка му с кралска кръв, а когато се изправя, аз му правя нисък реверанс като на престолонаследник. Изпълняваме тези протоколни стъпки с лекота, без да мислим за тях. Той е отгледан да бъде крал, а аз бях възпитана като една от най-видните личности в един строго спазващ церемониите двор, където почти всички ми правеха реверанси, вървяха зад мен, изправяха се, щом влезех в някоя стая, или ми се покланяха на раздяла. Докато не дойдоха Тюдорите, докато не се омъжих, докато не се превърнах в незначителната лейди Поул.
Артур отстъпва назад да огледа лицето ми, колко забавно загрижено е това момче, тази година навършващо четиринайсет, но добросърдечно и грижовно като нежносърдечната си майка.
— Добре ли сте? — пита загрижено. — Всичко ли беше съвсем наред?
— Съвсем наред — казвам му твърдо. — Съвсем непроменена съм.
Щом чува това, той се усмихва широко. Това момче има любящото сърце на майка си; той ще бъде състрадателен крал, а Бог знае, че именно от това има нужда Англия, за да излекува раните от трийсет дълги години на битки.
Съпругът ми влиза развълнувано от конюшните, и двамата с Артур бързо ме въвеждат в голямата зала, където придворните ми се покланят и аз вървя през стотиците мъже от домакинството ни към почетното си място между съпруга си и Уелския принц на високата маса.
По-късно същата вечер отивам в спалнята на Артур, за да го чуя как казва молитвите си. Неговият свещеник е там, коленичил на молитвения стол до него, заслушан във внимателното рецитиране на латински на кратката молитва за деня и молитвата за нощта. Прочита пасаж от един от псалмите, а Артур свежда глава да се помоли за безопасността на баща си и майка си, кралят и кралицата на Англия. „И за нейна светлост майката на краля, графинята на Ричмънд“, добавя той, като рецитира титлата ѝ, така че Бог да не забрави колко високо се е издигнала, и колко достойна е за вниманието Му. Свеждам глава, когато той изрича: „Амин“, а после свещеникът си събира нещата и Артур скача в голямото си легло.
— Лейди Маргарет, знаете ли дали ще се женя тази година?
— Никой не ми е съобщил дата — казвам. Сядам отстрани на леглото му и поглеждам светлото му, будно лице, мекия пух по горната му устна, който той обича да милва, сякаш това ще го насърчи да порасте. — Но сега не може да има възражение срещу женитбата.
Изведнъж той протяга ръка да докосне моята. Знае, че монарсите на Испания се заклеха да изпратят дъщеря си за негова невеста едва когато се уверят, че няма съперници за наследяването на трона на Англия. Имаха предвид не само брат ми Едуард, но и претендента, който се представяше под името на брата на кралицата, Ричард Йоркски. Твърдо решен годежът да се състои, кралят устрои клопка и на двамата млади мъже заедно, сякаш бяха равноправни наследници, сякаш бяха еднакво виновни, и нареди и двамата да бъдат убити. Претендентът се представяше с изключително опасно име, вдигна оръжие срещу Хенри, и загина заради това. Брат ми се отрече от собственото си име, никога не надигна глас, камо ли да се вдигне на бунт и да събере войска, и въпреки това умря. Трябва да се опитам да не съсипвам собствения си живот с горчивина. Трябва да скътам негодуванието като забравен герб. Трябва да забравя, че съм сестра, трябва да забравя единственото момче, което някога съм обичала истински: моят брат, Бялата роза.
— Знаете, че никога не бих поискал това — казва Артур, с много нисък глас. — Смъртта му. Не съм молил за нея.