— Знам, че не сте — казвам. — Това няма нищо общо с вас или мен. Не зависеше от нас. Никой от нас не би могъл да направи нищо.
— Но аз все пак направих едно нещо — казва той, със свенлив, кос поглед към мен. — Нямаше никаква полза, но все пак помолих баща си за милост.
— Това е било мило от ваша страна — казвам. Не му разказвам, че паднах на колене пред краля, със свалена диадема, с разпусната коса, сълзите ми капеха по пода, сключила ръце под тока на ботуша му, докато не ме повдигнаха и ме отнесоха, а съпругът ми ме помоли да не говоря отново, от страх да не напомня на краля, че някога носех името Плантагенет, и че сега имам синове с опасна кралска кръв. — Нищо не можеше да се направи. Сигурна съм, че негова светлост, вашият баща, е направил само каквото е смятал за правилно.
— Можете ли… — той се поколебава. — Можете ли да му простите?
Той не може дори да ме погледне, докато задава този въпрос, погледът му е забит в сключените ни ръце. Леко завърта новия пръстен, който нося на пръста си — траурен пръстен с буквата „У“ за Уорик, моя брат.
Покривам ръката му със своята.
— Няма нищо за прощаване — казвам твърдо. — Това не беше акт, извършен в пристъп на гняв, или отмъстителен акт, от вашия баща срещу моя брат. Беше нещо, което той смяташе, че трябва да направи, за да подсигури трона си. Не го направи с желание. Не можеше да бъде разколебан от молба. Сметна, че монарсите на Испания няма да изпратят инфантата, ако брат ми е жив. Прецени, че обикновените хора в Англия винаги биха се надигнали за някой, който носи името Плантагенет. Баща ви е грижлив човек, предпазлив човек; сигурно е преценил шансовете почти като писар, който съставя отчет в някоя от онези нови счетоводни книги с печалбите от едната страна и загубите от другата. Така мисли баща ви. Така трябва да мислят кралете в днешно време. Вече не става въпрос за чест и вярност. А за пресметливост. Моя загуба е това, че брат ми беше преценен като опасност, и баща ви се погрижи да го зачеркне от книгата.
— Но той не представляваше опасност! — възкликва Артур. — И съвсем честно казано…
— Той никога не е представлявал опасност; става дума за името му. Името му беше опасността.
— Но нали то е и ваше име?
— О, не. Моето име е Маргарет Поул — казвам сухо. — Знаете това. И се опитвам да забравя, че съм родена с друго.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1501 г.
Годеницата на Артур ще дойде в Англия едва когато навърши петнайсет. В края на лятото потегляме за Лондон и Артур, майка му и аз имаме два месеца да поръчваме дрехи и да възложим на шивачи, бижутери, майстори на ръкавици, шапкари и шивачки да подготвят гардероб с дрехи за младия принц и красиви одежди за сватбения му ден.
Той е нервен. Писал ѝ е редовно, надуто звучащи писма на латински, единственият общ език между двамата. Братовчедка ми, кралицата, настояваше годеницата му да изучава английски и френски.
— Варварско е да се омъжиш за непознат, и дори да не можете да разговаряте — промърморва ми тя, докато бродираме новите ризи на Артур в стаята ѝ. — С посланик ли ще сядат на закуска, за да им превежда?
Усмихвам се в отговор. Рядко се намира жена, която може да говори свободно с любящ съпруг, и ние и двете знаем това.
— Тя ще се научи — казвам. — Ще трябва да усвои порядките ни.
— Кралят ще потегли надолу до южното крайбрежие да я посрещне — казва Елизабет. — Помолих го да изчака и да я поздрави тук в Лондон, но той казва, че ще вземе Артур със себе си и ще потегли на кон като странстващ рицар, за да я изненада.
— Знаеш ли, не мисля, че испанците обичат изненадите — отбелязвам. Всички знаят, че те са изключително привързан към формалностите народ; инфантата живее почти в отшелническо уединение, в някогашния харем на двореца Алхамбра.
— Тя е обещана, обещана е от дванайсет години, и сега пристига тук — казва Елизабет сухо. — Няма особено значение какво харесва и какво не харесва. Нито за краля, а сега навярно дори не и за майка ѝ и баща ѝ.
— Бедното дете — казвам. — Но тя не би могла да има по-красив или добросърдечен жених от Артур.
— Той е добър млад мъж, нали? — Лицето на майка му се стопля, когато ме чува да го хваля. — И пак е пораснал. С какво го храните? Вече е по-висок от мен. Мисля, че ще бъде висок като баща ми.
Тя изрича думите едва-едва, сякаш е измяна да назовава по име баща си, крал Едуард.
— Ще бъде висок като крал Хенри — поправям я. — А ако е рекъл Господ, съпругата му ще стане също такава добра кралица, каквато си ти.
Елизабет ми отправя една от мимолетните си усмивки.